Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
— Някога имахме такъв.
— По дяволите, Тейт. — Той протегна ръка и изтри с палец сълзата, която се стичаше по бузата й. — Никога не сме имали шанс. Първия път беше прекалено рано. Този път е прекалено късно.
— Ако се бе отнесъл честно с мен…
— Ти ме обичаше — промърмори той. — Знаех, че ме обичаш. Никога нямаше да ме оставиш.
— Да. — Зрението й се замъгли от прииждащите сълзи, но можеше съвсем ясно да види онова, което бяха загубили. — Никога нямаше да те оставя. Сега никога няма да узнаем какво сме можели да имаме. — Тя му обърна гръб. — Е, и сега какво?
— Това зависи от теб.
— А, значи този път зависи от мен. — Щеше й се да открие поне една малка усмивка у себе си. — Съвсем справедливо, предполагам. Само дето този път я няма простичката ми, невинна вяра в бъдещето.
И този път, осъзна тя, не знаеше какво да прави, освен да се защити от повторната болка.
— Предполагам, че единственият отговор е да бъдем практични. Не можем да се върнем назад, значи следва да вървим напред. — Тя си пое дълбоко дъх. — Би било нечестно спрямо другите, и признак на късогледство, да саботираме експедицията заради нещо, което се е случило преди осем години. Смятам, че трябва да продължим.
Не бе и очаквал нещо друго.
— И?
— И — тя въздъхна — не можем да си позволим личните ни проблеми да подкопаят работата ни. При дадените обстоятелства не мисля, че е в твой интерес, нито в мой, да продължим с интимния аспект на връзката ни.
Това отново бе ни повече, ни по-малко от очакванията му.
— Добре.
— От това боли — прошепна тя.
Той затвори очите си, защото знаеше, че не може да я прегърне.
— По-добре ли ще се чувстваш, ако разместим екипите? Мога да се гмуркам с Рей или с Лару.
— Не. — Тя стисна устни. — Колкото по-малко шум се вдигне, толкова по-добре. И двамата имаме да мислим за доста неща, но не смятам, че това е работа на останалите. — Тя нетърпеливо избърса сълзите си. — Но бихме могли да измислим някакво извинение за разместването, ако ти ще се чувстваш некомфортно…
Този път той се засмя. Такава абсурдна дума, с която да се опишат чувствата му!
— Винаги си била добър съекипник, Червенушке. Ще оставим нещата, както са понастоящем.
— Просто се опитвам да направя нещата възможно най-прости.
— Майната му! — Почти загубил самообладание, той потри с ръце лицето си. — Давай, дерзай напред и опростявай. Работата си продължава постарому, само отрязваме секса. Това достатъчно просто ли е?
— Няма да ме разколебаеш — каза тя, ужасена, че може да се случи точно това. — Аз оставам до края. Интересно дали ти ще можеш да направиш същото.
— Щом ти си в играта, и аз съм в нея, любима. Предполагам, че това изчерпва въпроса.
— Не съвсем. Държа да се свържа с Хейдън.
— Не. — Той вдигна ръка. — Да опитаме така. Не сме намерили амулета и не се знае дали ще го намерим. Ако това стане и когато стане, отново ще обсъдим въпроса за научното ти подкрепление.
Компромисът звучеше разумно и точно затова тя моментално застана нащрек.
— Имам ли думата ти? Когато го намерим, ще мога да се свържа с друг археолог?
— Червенушке, когато го намерим, можеш да пуснеш обява в „Сайънс Дайджест“. Дотогава ще си кротуваш.
— Добре. Обещаваш ли да преразгледаш плана си за отмъщение?
— Това звучи прекалено драматично за нещо толкова просто. Ще ти дам също толкова прост отговор. Не. Загубих всичко значимо в живота си и Вандайк има пръст във всяка една загуба. Забрави за това, Тейт. Колелото се завъртя преди шестнайсет години. И ти няма да го спреш. Виж, уморен съм. Отивам да си легна.
— Матю. — Тя го изчака да спре край стълбата към палубата и да се обърне към нея. — Защо не помислиш върху идеята, че вместо да съсипваш живота ми, можеше да промениш своя?
— Това го направи ти — измърмори той и се отправи към утихващата буря.
(обратно)Силното насрещно вълнение отложи сутрешното гмуркане. Няколкото часа, през които можеше да остане сама, бяха добре дошли за Тейт, така че тя се затвори в каютата с намерение да поработи.
Но не работата я занимаваше.
Потънала в мисли, тя лежеше на койката си, загледана в тавана. Поне според нея една жена имаше правото да се поцупи малко, когато открие, че осем години от живота й са били предопределени от нечие чуждо решение.
Вече го бе обмислила откъм всички стандартни аспекти. Той нямаше право. Бе разбил сърцето й заради онова, което бе сметнал за нейно добро. Всяка връзка в живота й бе омърсена от случилото се на онзи плаж, когато бе на двайсет години.