Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
Бяха му предостатъчни онези през нощта.
Саблената дръжка, която забеляза сред пясъка, изсмукван от помпата, бе известна компенсация за лошото му настроение.
„Дежавю“ — помисли си той и почти се усмихна. Дръпна смукача настрани. Огледа се и видя, че Тейт трудолюбиво се рови из пясъка.
Матю потропа по бутилката си и почака тя да се обърне към него. Даде й знак да се приближи. Когато стигна до него, той посочи дръжката.
„Вземи я — направи жест той. — Тази е твоя.“
Проследи колебанието й. Знаеше, че си спомня. После пръстите й се сключиха около дръжката и издърпаха сабята от пясъка.
На половината от дължината си острието бе счупено.
Това, реши той, разглеждайки останките от сабята, това май бе краят на историята. Отърси се от силното разочарование и вдигна рамо. Върна смукача на предишната му позиция и разшири изкопа.
В същия момент и двамата видяха чинията. Тя тъкмо го бе сграбчила за лакътя в знак да спре, когато той изви помпата настрани. Тейт разрови пясъка с ръце и три четвърти от чинията се показаха пред очите им.
Беше от почти прозрачен порцелан и по ръба й танцуваха неясни теменужки. Много внимателно Тейт я подхвана отстрани и се опита да я освободи от прегръдката на пясъка.
Чинията не помръдна и на милиметър. Тя погледна озадачено Матю и поклати глава. И двамата знаеха, че да я извадят с помощта на смукача е също толкова рисковано като да режеш диня с брадва. Ако чинията беше цяла, което само по себе си би било истинско чудо, засмукването от помпата можеше да я счупи на парчета.
Обсъдиха със знаци възможностите и решиха, че все пак трябва да опитат. Въпреки мътилката и неудобството Тейт задържа пръстите си на ръба на чинията, докато Матю засмукваше пясъка кажи-речи зрънце по зрънце.
Сигурно липсваше парче. Колкото юмрука му, помисли си той, но се опита да не обръща внимание на напрежението в гърба и раменете си. Милиметър по милиметър прозрачният порцелан се разкриваше пред очите им, показа се още една група теменужки и първата завъртулка на някакъв монограм.
Усетила, че чинията поддава в ръцете й, Тейт му направи знак да спре. Полагайки усилия да успокои дишането си, тя освободи още малко от порцелановия съд, после той отново се застопори. Сега можеше да прочете първата орнаментирана буква, изписана със злато. Т. Прие това за добър знак и кимна на Матю да продължи.
Щеше да липсва парче, той бе сигурен. Стоманеното острие на сабята, която се намираше на по-малко от половин метър встрани, беше счупено. Как е възможно нещо толкова крехко като порцеланова чиния да оцелее непокътнато? Намръщен в старанието си да не трепне, той проследи появяването на следващата буква. Л.
Ако Л означаваше късмета на Ласитърови, значи напразно си губеха времето. Искаше му се да спре, да раздвижи раменете си, за да прогони болката, но развълнуваното лице на Тейт го накара да продължи с бавното разчистване.
Последната буква лъсна сред пясъка — целият монограм бе ТЛБ. Тейт едва успя да се учуди какво ли значи този надпис, когато чинията, цяла и като по чудо невредима, се плъзна свободна в ръцете й.
Беше толкова слисана, че едва не я изпусна. Държеше я между себе си и Матю и движението на пръстите й прозираше под основата. Чинията, толкова красива, толкова деликатна, някога бе красяла пищна трапеза, представяше си тя. Била е част от обичан сервиз, внимателно опакован за пътешествието към един нов живот.
И нейните ръце бяха първите, които я държаха след повече от двеста години.
Замаяна, тя вдигна очи към Матю. За миг двамата споделиха мълчаливото и интимно вълнение от откритието. После изражението му се промени и стана сдържано. Отново се бяха превърнали в двама професионалисти, които си вършат работата.
Натъжена, Тейт се отдалечи с плуване и остави чинията до сабята, далеч от струята на смукача. Загледа се в двата предмета, които лежаха един до друг върху пясъка.
Били са на един и същ кораб, преживели са една и съща буря, потънали са и след това са били погребани в едно и също море. „Два различни вида гордост“ — помисли си тя. Сила и красота. Само единият беше оцелял.
Чия ли прищявка бе избрала победителя? Счупвайки стоманата и оставяйки крехкото ненакърнено? Замислена за всичко това, тя се върна към изхвърляното от смукача и възобнови неблагодарната си работа.
По-късно щеше да се пита какво точно я е накарало да вдигне очи и да се огледа точно в този момент. Не бе имало движение, което да привлече погледа й. Може би бе усетила онова гъделичкане в основата на врата или онова вътрешно чувство, че някой я гледа.