Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
Но тя вдигна очи и погледна през мътилката. Стоманените очи и озъбената усмивка на баракудата я накараха да подскочи. Развеселена от собствената си реакция, тя отново посегна към купчината пясък и парчетии. И отново откри, че се е втренчила в рибата, която продължаваше да виси неподвижно — търпеливо и зорко. И познато.
Разбира се, това не можеше да е същата риба, която ги бе придружавала ежедневно при разработването на „Маргерит“.
Знаеше, че е глупаво да й минават подобни мисли, но въпреки това се усмихна. Решила да привлече вниманието на Матю, тя посегна за ножа си, за да потропа по кислородните си бутилки. Внезапно нещо излетя от струята на помпата и се приземи на не повече от два-три сантиметра от ръката й.
Нещо блестящо, потрепващо и лъскаво. Огън и лед — и царският блясък на злато. Водата около нея сякаш се нажежи, завихри се и стана кристално прозрачна.
Рубинът бе като размазана капка кръв, заобиколена от ледените сълзи на диамантите. Златото беше гладко и ярко като в деня, когато е било излято в тежките звена и богато украсения обков.
Изработката бе толкова прецизна, че Тейт успя без никакви затруднения да прочете гравирания на френски надпис около камъка.
„Angelique. Etienne.“
Бученето в главата й бе от песента на собствената й кръв. Защото морето беше безмълвно. Нямаше го нито жуженето на смукача, нито тракането на камъчетата и черупките, които се удряха в бутилките й. Тишината бе толкова съвършена, че тя бе в състояние да чуе в главата си ехото на собствените си думи, които бе изрекла на глас.
„Проклятието на Анжелик“! Намерихме го, изтръгнахме го от морето, най-сетне!
С безчувствени пръсти тя посегна да го вземе. Горещината, която усещаше да се излъчва към нея, бе, разбира се, само игра на въображението й. Покана или предупреждение? Когато го взе в ръцете си, единствено фантазията й бе причината колието да вибрира като нещо живо, което си поема дълбоко и алчно дъх.
Тя почувства дълбока тъга, и гняв, и страх. За малко да го изпусне от мощния прилив на усещания. Но всичко останало бе проникнато от любов, от една болезнена и отчаяна любов, която разкъса сърцето й.
Тейт сви едната си ръка около верижката, а другата около камъка и попи в себе си вихъра от противоречиви емоции.
Видя килията, слабата светлина, процеждаща се през зарешетения прозорец високо в дебелата стена. Обонянието й долови миризмата на мръсотия и страх, до слуха й достигнаха писъците и молбите на обречените.
И жената в мръсна, окъсана рокля, със загубила блясъка си червена коса, грубо отрязана до врата, която седи пред малката маса. Плаче и пише, а около тънката й шия амулетът виси като кървящо сърце.
В името на любовта. Думите се мярнаха в главата на Тейт. Винаги и единствено в името на любовта.
Огънят се издигна алчно и я погълна.
Матю. Това бе първата й свързана мисъл. Нямаше представа колко време е стискала колието в ръка, докато струята пясък се сипеше като дъжд отгоре й.
Той работеше с постоянно темпо, лицето му бе извърнато от нея. „Ето го — помисли си тя. — Онова, което търсиш, е тук. Как си го пропуснал? И защо? — Тръпки побиха тялото й. — Защо не си го видял?“
Знаеше, че трябва да го извика, да му покаже какво държи. Предметът, който на два пъти ги бе събрал, лежеше в дланта й.
„Но какво ще му стори на него? — запита се тя. — Какво ще му струва?“ Преди да има време да обмисли собствените си мотиви, тя натика колието в торбичката на кръста си и затегна връзките докрай.
В отчаян опит да се овладее, тя погледна към баракудата. Но рибата беше изчезнала, сякаш никога не я бе имало. Останала бе само мътилката.
На петстотин мили от тях Вандайк бутна настрани изненаданата си любовница и стана от леглото. Без да обръща внимание на мърморенето й, той наметна един копринен халат и забързано излезе от луксозната каюта-апартамент. Устата му беше пресъхнала, сърцето му пулсираше като открита рана. Мина покрай един накипрен в бяла униформа стюард и изкачи през едно стъпалата към мостика.
— Увеличете скоростта.
— Сър. — Капитанът вдигна очи от картите. — От изток се задава буря. Тъкмо щях да променям курса, така че да заобиколим фронта.
— Дръж зададения ти курс, дяволите те взели! — Обзет от един от редките си пристъпи на гняв пред хора, той помете с едно движение масата и картите се разпиляха по пода. — Дръж курса и увеличи скоростта. Или ще закараш тази яхта в Нейвис до сутринта, или ще се погрижа да не видиш капитанско място на нещо по-голямо от гребна лодка.
Не изчака да получи отговор, а и не беше необходимо. Заповедите на Вандайк винаги се изпълняваха, а желанията му се приемаха за заповеди. Но зачервеното от унижение лице на капитана не даде желания и очакван успокоителен ефект.