Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Видяхте ли как ни гледаше?
- Колко е грозен! - възкликна Льофлок-Пинел.
Беше едър черен дог с къса козина, дългокрак, с жълти очи, които гледаха накриво. Дясното му ухо висеше, другото, нескопосно рязано, беше като кожен израстък. На десния му хълбок се забелязваше дълъг белег от порязване и кожата розовееше, набръчкана и подута. Той глухо изръмжа, сякаш искаше да ги предупреди да не мърдат.
- Изоставили са го вероятно. Няма каишка - отбеляза Жозефин.
Тя го гледаше с нежност. Стори й се, че догът се обръща към
нея, че погледът му е за нея, не и за Льофлок-Пинел, все едно съжалява, че тя не е сама.
- Черният дог от Броселианд, напомня за грозния, но безстрашен рицар Бертран дю Геклен. Толкова бил грозен, че баща му не искал да го вижда. Бертран си отмъстил, като станал най-войн-ственият младеж на своето поколение! Едва петнайсетгодишен неизменно побеждавал във всички рицарски турнири и се сражавал с маска, за да скрие грозотата си...
Тя протегна ръка към кучето, то се дръпна назад, изви се и ситнейки, се затича към парка при „Мюет“. Черният му силует се сля с нощния мрак.
- Може би има стопанин, който го чака под дърветата - предположи Ерве Льофлок-Пинел. - Някой скитник. Често имат такива големи четириноги спътници, забелязвали ли сте?
- Да бяхме го наместили на изтривалката пред вратата на госпожица Дьо Басониер! - предложи Жозефин. - Щеше ужасно да се разгневи.
- Щеше да отиде да го предаде на полицията!
- Сто на сто! Не е достатъчно изискан за нея.
Той се усмихна тъжно и попита, сякаш все още под впечатление от думите на Басониер:
- Не ви ли е неприятно да се разхождате в компанията на селян-ДУР?
Жозефин се засмя.
- Да ви кажа, аз също не произлизам от високопоставено семейство. .. И двамата сме от една черга!
- Много сте мила...
- Освен това не е голяма беда да не си потомствен аристократ!
Той сниши глас и каза доверително:
- Права е, да знаете: аз съм момче селянче. Изоставен от родителите си, печатар от нормандско забутано селце ме е прибрал. Тя има досиета за всички благодарение на вуйчо си. В най-скоро време ще изрови нужното и за вас, ако вече не го е направила!
- Все ми е тая! Нямам какво да крия.
- Всички имаме по някоя малка тайна. Позамислете се...
- Няма какво да му мисля!
Сетне си спомни за Филип и се изчерви в тъмното.
- Ако вашата тайна е в това, че сте израснали в забутано планинско селце, че родителите са ви захвърлили, а великодушният човек ви е дал подслон, в нея няма нищо срамно! Това би могло даже да послужи за начало на Дикенсов роман... Аз харесвам Дикенс. Днес вече не го четат.
- Вие обичате да разказвате истории, да ги пишете...
- Да. Понастоящем съм в творчески застой, но и нещо най-дреб-но би могло да ме подтикне! Откривам зараждащи се истории навсякъде. Това е мания.
- Казаха ми, че сте написали книга, която вървяла много добре...
- Беше по идея на сестра ми Ирис. Тя е моята противоположност: красива, жизнена, елегантна, чувства се добре във всяка среда!
- Ревнувахте ли я, когато бяхте малка?
- Не. Обожавах я.
- А, употребихте миналото време!
- Продължавам да я обичам, но не я обожавам както преди. Случва ми се даже да се разбунтувам. - Засмя се свенливо и добави: - Всеки ден бележа напредък!
- Защо? Тя потискаше ли ви?
- Няма да й хареса, ако разбере, но ще ви призная, че беше точно така... Тя се налагаше. Сега е по-добре, старая се да стана независима. Не винаги успявам... Да промениш някой навик изисква доста усилия!
Тя пак се позасмя, за да прикрие смущението си. Този мъж я смущаваше. Беше снажен, красив, висок, проявяваше трогателно внимание. Чувстваше се поласкана да върви редом с него и същевременно се ядосваше на себе си, че се нуждае от чуждата оценка. Имаше лошия навик да споделя, без много-много да се замисля, за да привлече вниманието на хората, които я впечатляваха. Сякаш не се смяташе за достатъчно интересна, ако помълчи, сякаш, беше нужно да „се продаде“, да даде кило свежа плът, за да очарова събеседника. Отново се разбъбри. Не можеше да го преодолее.
- Когато ходим при сестра ми, тя има къща в Довил, пътуваме по магистралата и виждам отдалече селата, покрай които минаваме. Малки ферми, заобиколени от горички, сламени покриви, хамбари - и се чувствам като в творбите на Флобер и Мопасан...
- Аз съм родом от едно от тези селца... и животът ми може да послужи за роман!
- Разкажете ми!
- Не е чак толкова интересно...