Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Напротив! Обичам да слушам истории.
Те вървяха в общ ритъм. Нито много бавно, нито много бързо.
Прииска й се да го хване подръка, но се отказа. Май не беше човек, склонен към фамилиарност.
- По онова време моето село беше пълно с живот, с настроение. Имаше една главна улица с дюкяни от двете страни. Базар, бакалия, бръснарница, пощенски клон, хлебарница, две месарници, цветарски магазин, кафене. Не съм се връщал там, но вероятно не е останало кой знае какво от света, който познавах. Беше преди... - той задълба в спомена. - Преди четирийсет години... бях дете.
- На колко бяхте, когато... - тя се поколеба да каже „ви изоставиха“ и не довърши изречението.
- Да съм бил... Не си спомням, право да ви кажа... Спомням си много ясно някои неща, определени неща, но не и на колко години съм бил.
- Дълго ли останахте при него?
- Той ме отгледа. Малката му фирма се наричаше „Модерна печатница“. Зелени букви върху бяла табела. Той се казваше Графен. Беноа Графен... Според него името му предопределило професията. Графен, графит... полиграфия. Работеше ден и нощ. Не беше се женил, нямаше деца. Той ме научи на всичко. Усещането за добре свършена работа, точността, трудолюбието...
Беше се отнесъл в друг свят. Дори думите, с които разказваше, бяха старомодни. Олющени на бялата табела. Той потриваше средния си пръст отвътре, сякаш да изчисти въображаеми петна от мастило.
- Израснах край машините. По онова време печатарската работа беше занаят. Той набираше текстовете на ръка. Буквите бяха оловни, наредени в специална наборна каса, обикновено с шрифтове дидо или бодони4. Вадеше шпалти и нанасяше поправките. Подреждаше в печатна форма и започваше. Имаше машина, която вадеше две хиляди екземпляра на час. Той следеше омастиляването и докато работеше, ми обясняваше какво прави стъпка по стъпка. Диктуваше ми техническите термини, както се диктува на децата таблицата за умножение. Имах за задача да науча двеста вида шрифтове, както и всичките им големини. Помня всичко. Всички технически термини, всичките му движения, миризмите, топовете хартия... В дъното на ателието имаше огромна машина, която вдигаше адски шум. Той заставяше до нея, за да я държи под око, и ме хващаше за ръка... Прекрасни спомени. Спомени на селяндур! - рече ядно.
- Тя е проклета жена - заяви Жозефин. - Не бива да придавате значение на думите й!
- Зная, но това е моето минало. Никой няма право да го докосва. Забранена зона. Имах и приятелка. Казваше се Софи. Танцувах с нея: раз, два, три, раз, два, три... Тя повдигаше към мен малката си главица, раз, два, три, раз, два, три, и аз се чувствах значим, голям, закрилник. Бяха мигове на голямо щастие. Обичах този човек. Когато станах на десет години, ме записа в пансион в Руан. Казваше, че трябва да имам добри условия за учене. Връщах се в края на седмицата и през ваканциите при него. Растях. Отегчавах се в печатницата. Бях млад. Това, на което ме учеше, вече не ми беше интересно. Фуках се с новите си знания, той ме гледаше, тъжен и наранен едновременно, поглаждаше брадичката си. Май го презирах, задето си остана занаятчия. Какъв идиот съм бил! Въобразявах си, че ще командвам аз, парадирах със знанията си. Исках да го впечатля...
- Трябва да чуете с какъв тон ми говорят дъщерите ми, когато ме учат да влизам в интернет - все едно съм дебил!
- Когато децата започват да знаят повече от родителите, има проблем с авторитета...
- О, на мен ми е все тая, не ми дреме, че ме смятат за бавнораз-виваща се!
- Не сте права. Трябва да ви уважават като майка и възпитател-ка. Знаете ли, в бъдеще проблемите с авторитета ще станат най-важни. Липсата на бащата в нашите съвременни общества представлява огромен проблем за възпитанието на децата. Аз искам да възстановя образа на патер фамилиас!
- Детето може да се научи на нежност и на доброта от бащата -заяви Жозефин, вдигнала очи към небето.
- Това е ролята на майката - поправи я Ерве Льофлок-Пинел.
- В нашия дом беше обратното! - продължи Жозефин с усмивка.
Той й хвърли бърз проницателен поглед. В него имаше нещо
плашливо, потайно. Тя имаше усещането, че не е склонен да си разгалва душата, но когато реши, го прави с пълна доверчивост.
- Ифижени, портиерката, би искала да организира скромно тържество в жилището си, за да отпразнува ремонта... Да събере всички съседи.
Тъкмо навлизаха в градината и Жозефин отново я побиха тръпки. Тя се доближи до него, сякаш убиецът можеше да изскочи отзад.
- Няма да стане. Никой с никого не говори.
- Сестра ми Ирис ще дойде...
Каза това, за да го убеди. Името на Ирис продължаваше да бъде нейната парола, магическият й ключ. Ключът, който отваря всички врати. Спомни си как в детските години, когато искаше да покани приятели у дома и те се дърпаха, тя, засрамена, че не е успяла да