Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Точно заради това... Слушай. Оня ден на коктейл се запознах с много солиден мъж, красив, очарователен. Погледите ни се срещнаха, хареса ми, аз му харесах, попитахме се, кимнахме си, измъкнахме се, отидохме да вечеряме, все още се харесвахме, изпивахме се с очи, допадахме си, преценихме се взаимно и накрая бяхме в леглото... У тях. Винаги аз отивам при противника, за да си тръгна, щом пожелая. По-практично е.
- Шърли - изохка Жозефин, предчувстваше грубото признание.
- Значи лягаме си, заиграваме се, аз му правя разни глезотийки, които няма да ти описвам предвид ниското ти ниво на сладострастие, а той внезапно започва да стене и да мънка: „ОЬ! Му Оод! ОЬ! Му Оос!!“, и блъска главата си във възглавницата. Аз спирам, дълбоко засегната, подпирам се на лакът и го поправям: „И’з по* Оос1! П’8 ЗЬМеу!“
Жозефин въздъхна разочарована:
- Опасявам се, но наистина съм страшно смотана в леглото...
- Затова ли се дърпаш при мисълта за любовна нощ с Филип?
- Не! Не се дърпам!
- Напротив, напротив...
- Защото понякога си мисля, че той е бил с много по-отворени жени...
- А, ето откъде била прекомерната ти добродетелност! Винаги съм смятала, че хората са добродетелни от мързел или от страх. Благодаря ти, Жо, че го доказа...
Наложи се Жозефин да обяснява, че се налага да прекратят разговора, защото ще закъснее за събранието.
- Красивият съсед с пламенния поглед ще бъде ли там? - се беше осведомила Шърли.
- Да, сигурно...
- И ще се приберете под ръка, разговаряйки...
- Ти наистина си вманиачена!
Шърли не я обори. Ние сме на земята за толкова кратко, Жо, затова нека да се възползваме, да се възползваме. Аз, си каза Жозефин, долавяйки заключителните думи на събранието и виждайки някои от присъстващите да стават, имам нужда да се погледна вечер в огледалото, да кажа очи в очи на момичето отсреща „добре мина днес, гордея се с теб“.
- Да не смятате да прекарате нощта тук? - обърна се към нея господин Мерсон. - Защото ние си тръгваме...
- Извинете! Бях се отнесла...
- Забелязах, не ви чухме гласа!
- Ох! - възкликна смутено Жозефин.
- Няма страшно. Не се разискваха колосални суми!
Телефонът му звънна, той отговори и Жозефин дочу да казва:
„Да, красавице...“
Тя се извърна и тръгна към изхода.
Ерве Льофлок-Пинел я настигна и предложи да я придружи.
- Неприятно ли ще ви е да се поразходим? Обичам нощния Париж. Често се разхождам. Това е моята гимнастика.
Жозефин се сети за мъжа, който се набираше на клона със силните си ръце вечерта, когато я нападнаха в парка. Тя потрепери и се отдръпна.
- Студено ли ви е? - попита той загрижено.
Тя се усмихна мълчаливо. Споменът за нападението често се връщаше, обезпокоителен, фрагментиран и поради това особено болезнен. Тя мислеше и не мислеше за него истински. Докато не го хванеха, мъжът с обувките с гладки подметки щеше да се спотайва в ума й като заплаха.
Те поеха по булевард „Емил Ожие“, повървяха покрай старата влакова линия и продължиха към парка при портата „Мюет“. Времето беше пролетно, хладно и пощипваше студ; Жозефин вдигна яката на шлифера си.
- Е - обърна се той към нея, - как ви се стори това първо за вас събрание?
- Отвратително! Не си представях, че може да е така жестоко...
- Госпожица Дьо Басониер често губи чувство за мярка - съгласи се той монотонно.
- Много сте любезен! Тя действително се държи оскърбително с хората.
- Трябва да се науча да се владея. Всеки път се подмамвам. При това я познавам толкова добре! Но се поддъгвам...
Очевидно се гневеше срещу себе си, та тръскаше глава като кон.
- И господин Ван ден Брок не беше пощаден - продължи Жозефин. - И господин Мерсон! Тези намеци за сексуалния им живот!
- Никой не може да се изплъзне. Този път удари жестоко! Сигурно за да ви впечатли.
- Това ми каза и господин Мерсон! Обясни, че имала досиета за всички обитатели...
- Видях, че седите до него, очевидно добре прекарахте - каза той с лек укор.
- Намирам, че е забавен и по-скоро симпатичен - отвърна Жозефин, за да се оправдае.
Беше станало късно и небето се забулваше с лилави мрачни сенки. Кестените, жадни за първите пролетни топли дни, протягаха нежни зелени клони, сякаш молеха за ласка. За Жозефин те бяха като гиганти в ботуши, които се отърсваха от зимата. От прозорците на жилищата се долавяха откъслечни разговори и оживлението зад открехнатите прозорци контрастираше с празните улици, по които отекваха техните крачки.
Голямо черно куче пресече и се кротна под една улична лампа. Поогледа ги, чудейки си дали да ги доближи, или да не рискува. Жозефин докосна ръкава на Льофлок-Пинел.