Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Дорией позволи на Танаквил да направи пиршество в чест на гостите, по време на което тя, разбира се, не пропусна възможността да покаже родовите си таблички и да се застъпи за мъжа си с твърдението, че той скоро ще научи местния език и обичаи. После Дорией ги заведе при свещеното куче, за да им покаже колко е привързано то към него. Спартанецът нямаше с какво друго да се похвали.
Воденето на дългите преговори той повери с удоволствие на съвета на града, който разбираше делата си много по-добре, отколкото новият цар. Накрая посланиците на Картаген обявиха, че признават Дорией за нов цар на Сегеста и на целия Ерикс. Но щетите, които бяха нанесени на Панорм, заявиха те, трябваше да бъдат възмездени. За да не бъдат измамени в това отношение, картагенците си бяха присвоили вече поправената трирема. Ерикс от своя страна беше длъжен да се подчинява на Картаген както и преди. Съветът на Сегеста даде обещание да не се занимава самостоятелно с никакви важни дела, а така също и да не търгува с гръцките колонии на Сицилия. Колкото до Дионисий и оцелелите фокейци, Дорией се задължаваше да ги предаде на съд в Картаген, тъй като бяха обвинени в пиратство из Източно море.
Дорией скърцаше със зъби, но се съгласяваше с изискванията, тъй като го бяха убедили, че нищо ново не се иска, а всичко това е необходимо, за да се запази предишната власт на Картаген. Но когато стана дума да бъдат предадени фокейците, той отказа да се подчини и мъжествено държеше на думата си, макар Танаквил да се опитваше да го убеди, че никога не е видял нищо добро от Дионисий, а напротив, здравата се е напатил по време на морските пътешествия.
— Сега не става дума за морето — отвърна й Дорией. — Ние се бихме с Дионисий и на суша и аз не мога да оскърбя с предателство скрепената ни с кръв дружба.
Когато Дионисий узна, че преговорите може да се провалят заради него и другите фокейци, той самият отиде при Дорией.
— Съвсем не ми се иска да те лишавам от царска корона, Дорией. Та нали аз самият ти помагах да я спечелиш! Ние, фокейците, ще се махнем и ще поемем пак по море. Но се надяваме, че ти ще ни изпратиш както подобава и ще ни дариш със скъпи дарове, достойни за теб самия, а така също и ще се опиташ да загладиш обидите, нанесени ни от този град, който така и не ни обикна, нас, клетите фокейци.
Дорией се зарадва много.
— Ти говориш правилно, Дионисий! Така наистина ще бъде най-добре, макар да се надявах да изпълня обещанието си и да ви даря със земи. Но какво мога да направя, щом Картаген изобщо не би се съгласил с подобно нещо. Ала нямам възможност да ви поднеса прощални дарове, тъй като, да си призная, сега съм по-беден, отколкото някога в Химера, когато все още притежавах част от плячката и зестрата на Танаквил. Ако не беше жена ми, щях да ходя сега в дрипи и да се храня от глинена паничка. Каквото и да поискам от подчинените си, те винаги ми го отказват и бръщолевят нещо за градските закони. Постарай се, Дионисий, да разбереш трудното ми положение и да усмириш алчността си.
На което Дионисий отговори с все още мек глас:
— Ах, Дорией, не бих искал да съм на твое място. Но всеки цар си има царски задължения, а аз трябва да мисля за хората си, за страданията им и за нищетата им.
Фокейците наистина се чувстваха много унизени в Сегеста, тъй като бяха изолирани в дома, определен им от Дорией, а градският съвет отказа да поеме разноските по пребиваването им. Наложи им се да плащат сами за всичко. Когато пристигнаха посланиците от Картаген, започнаха да ги пазят денонощно със стража, да не би да изчезнат от града по същия начин, по който някога бяха напуснали Химера. Вярно е, разбира се, че в Химера живеехме недалеч от морето и корабите си…
Наближаваше есен и фокейците разбираха, че съдбата им скоро ще бъде решена. На всичкото отгоре жените на Сегеста не искаха да имат нищо общо с тях. На моряците им се струваше, че сините знаци, оставени на плещите им от лъжепрорицателя, стават все по-видими и личат дори през дрехите им. Ето защо те често мъдруваха как ли се чувства човек, ако го дерат жив. Всеки ден покрай постройката, в която бяха фокейците, минаваха двамата картагенски посланици със свитите си. Лицата им бяха меденочервени, а брадите им бяха украсени със златни нишки. Макар двамата да оставаха безмълвни, някои от придружаващите ги отправяха закани на висок глас към фокейците. Моряците мълчаха и не отвръщаха с долни подигравки, тъй като Дионисий им беше забранил да казват каквото и да е. Утешаваха се с това, че през живота си бяха чували много по-лоши ругателства, и то на много по-добър гръцки. Но въпреки това всекидневните разходки на картагенците покрай дома на хората на Дионисий бяха започнали да досаждат прекалено на фокейците.