Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Дорией смъкна от главата си кучешката корона, която и без това му беше тъй неудобна, пък и нямаше други достойнства освен почтената си старост. Изгубил търпение, спартанецът извика:
— Воят на песа дразни слуха ми и ми навява печални мисли. Не го ли накарате да замълчи, ще отида и ще го пусна на свобода.
За щастие сегестяните не разбираха какво говори Дорией, иначе не се знае какво би последвало от думите му. Аз също бях разстроен от зловещия вой и се обърнах към Танаквил с думите:
— Ако разбирам правилно, тук има обичай всяка година да се дава нова невеста на кучето. Не е ли това обикновено най-красивата местна девойка? Защо я няма сега, когато тя би трябвало да успокои кучето?
— Това е само стар обичай и вече от момичетата не се иска да изпълняват подобни задължения — отвърна Танаквил. — В днешно време те само изяждат заедно с кучето сватбения сладкиш, след което се връщат незабавно у дома си и съвсем не са длъжни да живеят заедно с него. Но защо пък да не опитаме и да не извикаме някое ново момиче, което би приласкало песа и би го накарало да замлъкне?
При вида на Дорией разбрахме, че няма време за губене.
Танаквил извика нещо на местните хора и тутакси дотича едно момиче, което клекна до кучето и обви ръце около шията му. Малката взе да му шепне нещо в ухото и кучето я загледа учудено, макар че се дърпаше и искаше да се освободи от прегръдката. Но девойчето беше упорито и не пусна кучето, докато то не се успокои и не замлъкна. Веднага се намериха завистници, които се развикаха, че момичето е недостойно за свещеното куче, тъй като е от нисш произход, но Танаквил им отвърна с резки думи, че това не е единственото нарушение на законите през този ден. Щом свещеното куче прие момичето, значи така е било писано, прибави хитрата жена.
Къщичката на кучето се намираше в двора на царския дворец и предвидливата Танаквил бе успяла вече да се погрижи за топла вода и за вечеря. В този дворец отдавна не живееше никой и вътре вонеше отвратително, тъй като залите служеха за хранилище на всякакви свещени вещи, много от които бяха животински телесни части. Сградата се различаваше доста от домовете, към които бяха привикнали знатните гърци, и бившият цар бе идвал тук само в редките моменти, когато трябваше да изпълни някой обичай. Но Дорией хареса двореца и заповяда съседната сграда да бъде също освободена, за да се настанят там фокейците. Що се отнася до многото ранени, той нареди сегестяните да се погрижат за тях, след като повечето бяха получили вече помощ от Микон.
Танаквил имаше много грижи, тъй като искаше да направи всичко колкото се може по-приятно и по-удобно за Дорией. Като начало тя го изкъпа собственоръчно и намаза тялото му с благовонни масла — доколкото беше възможно, като се имат предвид многобройните му рани, подутини и охлузвания. След всичко това беше устроен пир в чест на спартанеца, но той беше толкова уморен, че не можеше да помръдне. Отнесоха го направо в готварницата, където той хапна една-две хапки от готовите гозби и изведнъж почувства, че му прилошава.
— Извинете ме — рече, — не знам какво ми става винаги след тежка битка, но просто нямам желание да се храня… Чуй, Танаквил, махни тази кучешка корона от очите ми. Тя вони тъй ужасно, че бих повърнал. И изобщо тук всичко вони! — Изгледа ни, след което се хвана за корема и продължи: — Имам чувството, че отново съм на кораба и че той е разлюлян от буря. Точно така се люлеех и в обятията на богинята, когато тя дойде да ме посети в сандъка за въжета. Тя ме посвети в много божествени тайни и ме храни с амброзия от седефено блюдо. О, Тетида, Тетида, свещена моя съпруго, тук на сушата аз вечно ще тъгувам за теб! Надявам се, че ти, земна моя съпруго Танаквил, ще ми простиш…
Танаквил ни изгледа злобно, погледът й попадна на Арсиное и се спря продължително на лицето й, сякаш да я прониже. Арсиное не издържа и сведе очи. Побързах да обясня на Танаквил какво точно се беше случило по време на морския ни път, а Микон, който си спомни, че всъщност е лечител, реши да успокои разгневената жена и дълго й шепна нещо в ухото. В края на краищата Танаквил хвърли още един мнителен поглед към Арсиное, погали Дорией по бузата и каза: