Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Излязохме навън и набързо подредихме по-широк мост над рова, за да може целият керван да влезе в града. Последно беше магарето, в чийто кош спеше пияният Микон. Той обаче изтрезня щом влезе в града, и дори си стъпи на краката, макар да не разбираше къде всъщност се намира и какво става около него. За щастие беше дотолкова добър лечител, че можеше да се справи със задълженията си независимо от състоянието, в което се намираше. Някои дори твърдяха, че когато е пиян, Микон ставал още по-добър лечител. Без дори да докосва ранените, той почистваше раните с помощта на стъклена тръбичка, лекуваше умело изкълчванията и гореше с нажежено желязо ухапванията от кучетата.
Самият аз бях с изподрани колене, болеше ме раната на ръката от нанесения удар с копие, а под шията ми стърчеше остатък от стрела, забита над ключицата ми. Разбира се, бях се опитал да я изтръгна, но наконечникът на стрелата бе проникнал тъй дълбоко в плътта ми, че на Микон му се наложи да отвори по-дълбоко раната, за да може да извади цялата стрела. Той ме успокои все пак, че раните ми не са особено опасни и само ще ми напомнят известно време, че и аз съм смъртен.
Съвсем не се оплаквам, като разказвам всичко това, а само го споменавам единствено защото точно когато Микон лекуваше раните ми, Дорией събра и преброи останалите живи фокейци и предложи на всички, които все още можеха да държат оръжие да тръгнат на нова битка. Той каза:
— Не искам да ви тормозя, но сегестяните все още са на бойното поле, строени в боен порядък и скрити зад щитовете си. Явно трябва да излезем отново извън градската стена и да ги довършим окончателно.
Но фокейците се възмутиха ужасно и завикаха, че Дорией трябва да се задоволи с короната на бога куче. Аз реших също да се намеся:
— Дорией, прояви търпение! Вървях с теб, не изоставах, но нямам сили да продължа.
А Дионисий преброи отново хората си и каза:
— Бяхме триста, а сега фокейците не достигат дори за гребци на петдесетвеслен кораб. Духовете на умрелите не могат да гребат с веслата и да вдигат платната. Никога не съм си представял, че нещата ще свършат така, и не искам повече да се занимавам с битки на суша.
Дорией смъкна от главата си шлема, въздъхна дълбоко и каза:
— Може би сте прави и всичко, което бе по силите ни, е направено, ала преди малко ми се струваше, че дори само видът ми докарва вражеските войски до паника.
Но синовете на Танаквил потвърдиха, че достатъчно кръв бе пролята за един ден и че Сегеста има нужда от хоплитите си, за да не загуби властта си над Ерикс. Беше настъпило време за преговори, които по тяхно мнение трябвало да бъдат проведени по правилата на Картаген. Братята обещаха да се заемат с тези досадни дела и да не занимават Дорией прекалено много с тях.
— Синовете ми са прави — обади се Танаквил. — Сега е време за почивка след тежкия ден. Не би ли искал, Дорией, да отведеш свещеното куче в дома му? След това трябва да останем насаме, за да обсъдим всичко.
Дорией я погледна с разсеян поглед и отвърна едва чуто:
— Колко си ми далечна, Танаквил! Струва ми се, че са изминали години, откакто те срещнах в Химера. Много си остаряла и бузите ти са хлътнали. Но разбира се, ще изпроводя свещеното куче, а след това ще заповядам да бъде издигнат храм на Херакъл в този град. За съжаление нямам време за теб, докато не бъде започнато това дело.
Танаквил се почувства засегната, ала скри това с усмивка, която показа зъбите й от слонова кост, изработени от майстора в Ерикс.
— Действително, отслабнала съм, но това е в резултат на безпокойството ми за теб — та аз нямах никаква вест от вас — каза тя. — Не се тревожи, уверявам те, че скоро ще ме виждаш с други очи, стига да намериш време да отпочинеш.
Синовете на Танаквил взеха да мърморят, че сега не е време за строеж на храмове, тъй като посевите са изпотъпкани. За постройка на нов храм би трябвало първо да бъдат проучени всички тайни знаци и знамения и да бъде изчислена подходящата година, а в Сегеста с тази работа се занимаваха жреците.
В края на краищата Дорией отстъпи и позволи да бъдат съблечени от гърба му бойните доспехи. Той се заметна с финикийски плащ, на който бяха извезани луната, звездите, нимфата на Сегеста и свещеното куче, след което тръгна към храма, следван от неголяма тълпа хора. В нея забелязах няколко фокейци, както и местни старшини, жени и деца, но не мъже — сегестяните от мъжки пол, които все още нямаха бели коси, бяха заети с по-важни дела. Свещеното куче не пожела да влезе в къщичката си, а ръмжеше и гледаше умолително към Дорией. Наложи се той да върже кучето, в резултат на което то започна да вие жално. Отказа да пие, отказа и вечерята си и хората взеха да се гледат разтревожени.