Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Крал Санчес от Руенда през цялото време се наливаше от манерката, окачена на седлото му, или от пълната до ръба чаша в залата за пиршества. Виното не му влияеше видимо, но и ловът му не беше особено успешен. Сутрин сгрелите му летяха като че безразборно, макар ездата му да си оставаше безупречна. Много неща можеха да се кажат за невъздържания крал на Руенда, но никой не би могъл да го обвини, че е лош ездач.
Тримата висши духовници от Фериерес, навикнали на общуването с кралски особи, вече осъзнаваха, макар и със закъснение, каква бездна от недоверие лежи между тримата крале и се опитваха да водят преговорите от тяхно име.
Двамата братя дори не се поглеждаха, а към чичо си се отнасяха с видимо презрение. Ала всички явно добре съзнаваха какво означава тази армия, събрана в Батиара и готова да отплува с първите попътни ветрове. Ако не беше така, и те нямаше да са тук.
Светът вреше и кипеше и мъжете в тази зала имаха високата привилегия да управляват в такива времена — това обяви Жеро де Шервал още на първата следобедна среща с тържествен глас. Беше дошло времето мършоядните псета от Ал-Расан да бъдат изтласкани отвъд проливите. Целият полуостров можеше да бъде завоюван. Още преди края на лятото великите крале на Валедо, Руенда и Халоня можеха да нагазят с жребците си във водите на южното море за славата на Джад, стига да действаха заедно.
— А как ще си го поделим? — подметна крал Бермудо. Рамиро от Валедо се изсмя, показвайки за пръв път през този ден известно оживление. Санчес отпи от чашата си и се намръщи.
Жеро от Фериерес, който беше прекарал цяла зима над картите, беше подготвен за този въпрос и им предложи мнението си. Никой от кралете не си даде труд да отговори — и тримата се изправиха като един и излязоха от залата. Духовниците, които останаха по местата си, се спогледаха.
На третия ден отидоха на лов със соколи за разтуха на дамите от трите двора. Кралица Инес ловуваше с орел, уловен и обучен в планините край Халоня, и имаше бурен успех.
По-млада от Фруела и много по-изискана от Беарте от Руенда, кралицата на Валедо, с прибрани в златна мрежа червени коси и поруменели страни, яздеше между съпруга си и духовника от родината си и привличаше неудържимо погледите на всички мъже.
Може би точно затова по-късно никой не можеше да каже със сигурност откъде е долетяла стрелата, която я порази малко след като кучетата подплашиха един глиган. Едно беше ясно — че става дума или за нещастен случай и стрелата е била предназначена за глигана, или стрелецът е искал да улучи някой от мъжете, яздещи до кралицата. Всички бяха единодушни, че никой няма причини да желае смъртта на кралицата на Валедо.
Отначало раната като че ли беше достатъчно безобидна, защото беше в ръката, но въпреки обичайното в такива случаи налагане с кал и кръвопускане, надлъжно и напречно, състоянието на кралица Инес все повече се влошаваше и преди залез тя вече имаше силна треска, а болката беше непоносима.
Тъкмо тогава забелязаха конетабъла на Валедо да влиза в кралските покои, придружен от някакъв мършав, недодялан на вид мъж.
Инес никога не беше изпадала в подобно състояние.
Имаше чувството, че умира. Ръката й беше толкова отекла, че изглеждаше двойно по-голяма от нормалното — това се виждаше дори през дебелия пласт кал. Когато й пуснаха кръв — естествено, скрити зад параван, за да спазят приличието — болката беше почти нетърпима. Между двамата доктори от Естерен и собствения й лекар от Фериерес се стигна до размяна на остри реплики. Нейният лекар победи и не й дадоха нищо срещу болката. Пиер д’Алор беше сигурен, че при подобни прободни рани упойващите вещества намаляват способността на организма да се бори. Беше чел лекции на тази тема във всички възможни университети.
Главата й пламтеше. Дори и най-малкото движение й причиняваше жестока болка. Тя усещаше като в просъница, че Рамиро не се отделя от леглото й и стиска здравата й ръка. Така беше от мига, в който го повикаха — единствено докато траеше кръвопускането той беше принуден да се отдръпне. Най-странното беше, че тя го виждаше да държи ръката й, но не усещаше докосването му.