Изгубената армия на Камбиз

— Аллах у акбар! — беше единственото, което му дойде наум. — Всемогъщи Боже.

Кара, докато стигна до подножието на дюната, която сякаш задържаше другите като обширна дига. Излезе от джипа и започна да се изкачва по нея. Пясъкът беше мек и краката му потъваха, затова, когато стигна до върха, дишаше тежко и от челото му се лееше пот.

Пред погледа му чак до хоризонта се простираше безкрайна панорама от дюни, вълнисти линии, надиплени една зад друга в далечината, безмълвни, гладки и подредени, съвсем различни от хаотичния пейзаж, през който беше пътувал досега. Спомни си приказката, която веднъж му беше разказал баща му, че пустинята всъщност е лъв, заспал още в зората на времето, който един ден ще се събуди и ще погълне целия свят. Сега, като гледаше към морето от дюни, почти вярваше на тази приказка, защото жълто-оранжевият пясък наистина приличаше на мека козина, а вълнистите хребети — на гънки по кожата на звяр, стар като света. Изпита някаква ирационална вина, че е загасил фаса си на земята, все едно беше изгорил кожата на живо същество.

Остана още малко загледан в пейзажа, след което заслиза към джипа, затъвайки почти до коленете. Беше чувал, че наоколо е пълно с плаващи пясъци, особено в подножията на дюните, и потръпна от мисълта, че може да потъне в някой от тях. Каза си обаче, че както и да завърши това приключение, няма да е по този начин.

Изпусна още малко въздух от гумите, свали три туби с бензин от багажника на покрива и ги изля в резервоара, който вече беше празен повече от половината. Запали двигателя, превключи на първа скорост и бавно пое нагоре към хребетите. Според ГПС уреда му оставаха още почти сто километра.

Кара цял следобед. Миниатюрният бял правоъгълник на тойотата пълзеше сред огромните дюни като лодка в безбрежен океан. Караше бавно, изкачваше дюните една след друга, забавяше на върха, за да провери дали не го очаква по-редната пропаст, след което слизаше. На някои места дюните бяха една до друга, на други бяха раздалечени от стотици метри равно пространство. Следите на гумите се простираха в далечината като шевове на рана.

Накрая успя да установи сравнително прав курс. Дюните обаче постепенно ставаха все по-високи, а склоновете им все по-стръмни и на няколко пъти той изкачва върховете им, за да се озове пред почти вертикална пропаст. Тогава заобикаляше билото, за да намери по-лесно място за спускане, и дори се връщаше, което го отклоняваше с по десетина километра. Дори със затворени прозорци и климатик, включен на пълна мощност, усещаше безмилостната жега отвън.

Колкото повече напредваше, толкова по му се струваше, че околният пейзаж придобива някакво първично съзнание. Оттенъците на пясъка се меняха, сякаш дюните изпадаха в настроения, отразени от жълтото и оранжевото на пустинята. Веднъж спря да пие вода и излезе лек ветрец, който накара пясъка да съска и да въздиша, като че ли дюните дишаха. Изпита желание да изкрещи, да каже на пустинята, че не иска дай направи нищо лошо и че е само временен нашественик в тайното й сърце, който ще си тръгне веднага щом си свърши работата и няма да се върне. Никога през живота си не се беше усещал толкова малък и толкова самотен. По някое време пусна за малко касетата на Казим ал-Сахер, но му се стори неуместно. Такова страхопочитание го беше обзело, че дори забрави да пуши.