Сияйни слова

Каладин наблюдаваше капаците на прозорците. Вятърът идеше на пориви.

Първо — покой. Да, в далечината се чуваше вой, когато вятърът минеше през някоя кухина, ала наблизо нямаше нищо.

Трепване. После летвите тракат печално в рамката си. Силно разтърсване. През свръзките се процежда вода. В тъмния хаос на бурята навън има нещо. То се тресе и блъска прозореца, иска да влезе.

Проблесна светлина и се отрази в дъждовните капки. Още една светкавица.

Сетне светлината остана. Не трепваше, подобно на заредените сфери, и се задържа отвън. Червеникава. По причина, която сам не можеше да обясни, Каладин я оприличи на очи.

Замаяно се пресегна към бравата, та да отвори прозореца и да погледне.

— Наистина някой трябва да оправи този разтропан капак — раздразнено рече крал Елокар.

Светлината избледня. Тракането секна. Каладин примигна и отпусна ръка.

— Напомнете ми да кажа на Накал да се погрижи — продължи Елокар, крачейки зад дивана. — Капакът не бива да пропуска. Това е кралски дворец, не някаква си селска пивница!

— Ще се погрижим да го оправят — отговори Адолин. Той седеше на стол край камината и листеше илюстрована книга. Брат му се беше настанил до него, отпуснал ръце в скута си. Навярно беше понатъртен след обучението, но не го показваше. Беше извадил някаква кутийка от джоба си и току я отваряше, въртеше я в ръка, потъркваше я от едната страна и я затваряше с щракване. Не спираше.

Докато си играеше с кутийката, не гледаше никъде. Като че прекарваше доста време така.

Елокар продължи да крачи. Идрин — началник на Кралската гвардия — стоеше близо до него, изправил гръб. Зелените му очи гледаха право напред. Беше доста тъмнокож за алет, та навярно имаше малко азишка кръв. Носеше брада и мустаци.

По предложение на Далинар, Мост Четири служеше с хората на Идрин. Засега Каладин беше впечатлен от началника и от отряда му. Ала когато засвиреха тръбите за нападение на някое плато, Идрин се обръщаше по посока на звука и по лицето му се изписваше копнеж. Искаше да влезе в бой. Заради предателството на Садеас мнозина войници в лагера изпитваха същото — като че търсеха възможност да докажат силата на далинаровата армия.

Бурята продължаваше да тътне. Странно беше да не е студено по време на буря — в казармата винаги беше хладно. Това помещение беше добре затоплено, но не от огън. В камината имаше един рубин, голям колкото каладиновия юмрук, толкова голям, че би стигнал за прехраната на всички жители на Огнекамък за седмици.