Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Никога не беше говорил за това. Не докрай. Не беше го казвал дори на Скалата, Тефт и другите.
— Не беше така, сър — каза Каладин и погледна Далинар в очите на светлината на сферите. — Аз знам как Амарам се сдоби с Меча си. Бях там. Убих Броненосеца, комуто принадлежеше този Меч.
— Не може да е било така — бавно изрече Далинар. — Ако ти беше победил, щеше да имаш Бронята и Меча.
— Амарам ги взе за себе си, после изби всички, които знаеха истината. Всички, с изключение на един войник, когото Амарам, тласкан от гузната си съвест, жигоса като роб и продаде, вместо да го убие.
Далинар мълчеше. Наоколо беше съвсем тъмно. Светеха само звездите. В джоба на Далинар имаше няколко сфери и светлината им се провиждаше през плата на униформата му.
— Амарам е един от най-добрите мъже, които познавам — каза той. — Честта му е неопетнена. Не ми е известно да е вземал нечестно предимство дори в дуел, макар да има случаи, когато това е приемливо.
Каладин не отговори. Някога и той бе вярвал в това.
— Имаш ли доказателство? Нали разбираш, за нещо подобно не мога да приема думата само на един.
— Искате да кажете, на един тъмноок — скръцна със зъби Каладин.
— Работата не опира до цвета на очите, а до тежестта на твоето обвинение. Думите ти са опасни. Имаш ли доказателство, войнико?
— Когато той взе Бронята и Меча, присъстваха и други. Хора от личната му гвардия извършиха убийствата по негова заповед. Имаше и един бурегадател. На средна възраст, с остро лице, с брада като на ардент. — Той помълча. — Те всички са съучастници, но може би…
Далинар тихо въздъхна.
— Разговарял ли си за това с друг?
— Не.
— Продължавай да си държиш езика зад зъбите. Ще говоря с Амарам. Благодаря, че ми каза.
— Сър — подзе Каладин и се приближи. — Ако наистина вярвате в справедливостта, Вие…
— Синко, достатъчно засега — прекъсна го Далинар със спокоен, ала хладен глас. — Ти каза каквото имаше, освен ако не предложиш още някакво доказателство.
Каладин потисна внезапния изблик на гняв. Трудно му беше.
— Оценявам приноса ти в разговора за дуелите на моя син по-рано. Смятам, че за втори път добавяш нещо важно в обсъждането.
— Благодаря Ви, сър.
— Но в държанието с мен и семейството ми ти вървиш по тънката линия между помощта и неподчинението, войнико. Държиш се крайно предизвикателно. Аз зная какво ти е било причинено и затова не обръщам внимание. Виждам войника в теб. Тъкмо този войник взех на служба.
Каладин стисна зъби и кимна.
— Да, сър.
— Хубаво. Сега бягай.
— Сър, аз трябва да Ви придружа…
— Смятам да се върна в двореца. Няма да мога да спя много тази нощ, така че може да ми хрумне да досадя на вдовстващата кралица с размишленията си. Нейната охрана може да пази и мен. Когато се връщам в лагера си, ще взема един от тях.
Каладин въздъхна. После отдаде чест. Много хубаво, рече си той и заслиза по тъмния влажен път. Когато стигна долу, Далинар още стоеше на мястото си. Виждаше се само като сянка. Сякаш беше потънал в мисли.
Каладин се отправи към далинаровия лагер. Сил долетя и кацна на рамото му.
— Видя ли? Той те изслуша.
— Не, Сил.
— Какво? Той отговори, каза…
— Аз му казах нещо, което не искаше да чуе. Дори и да провери, ще намери достатъчно основания да пренебрегне разказа ми. Накрая ще е моята дума срещу думата на Амарам. Отче на Бурята! Не трябваше нищо да му казвам.
— Значи ще оставиш нещата така?
— Бурята да го отнесе, няма. Ще намеря моето възмездие.
— О…
Сил се намести на рамото му.
Вървяха дълго и най-сетне стигнаха лагера.
— Ти не си от Разбиващите Небето, Каладин — продума накрая Сил. — Не подобава да си такъв.
— Не съм от кои? — попита Каладин. Настъпваше пъргавите кремлинги в тъмното. Те пъплеха в грамадни множества след буря, когато растенията се отваряха да пият вода. — Това е бил един от ордените, нали?
Той поназнайваше нещо за ордените. Всеки знаеше — от легендите.
— Да — тихо отговори Сил. — Тревожа се за теб, Каладин. Мислех, че нещата ще се поправят, когато се освободиш от мостовете.
— Наистина се поправиха. Откакто бяхме освободени, нито един от хората ми не е убит.
— Но ти… — Сил сякаш не знаеше какво да каже. — Мислех, че ще станеш предишния човек. Помня един мъж на бойното поле… който се бореше…
— Този мъж е мъртъв, Сил — рече Каладин и помаха на постовете на влизане в лагера. Отново го обградиха светлина и движение. Хората бързаха по задачи, паршите поправяха повредените от бурята сгради. — Когато бях мостови, аз се тревожех само за моите хора. Сега е друго. Трябва да стана някой. Само че още не зная кой.