Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Налагаше се да направи нещо по въпроса.
— Да приемам ли, че изчакахме достатъчно? — обърна се Адолин към баща си. — Мога ли да си вървя?
Далинар въздъхна и кимна. Адолин отвори вратата и тръгна; Ренарин го последва малко по-бавно. Когато минаха, Белязания и още трима, оставени от Каладин да пазят отвън, тръгнаха подире им.
Каладин отиде на вратата и набързо преброи кой е останал. Общо четирима.
— Моаш — рече той, когато видя, че другарят му се прозява. — Колко време дежуриш днес?
Моаш сви рамене.
— Една смяна пазих Сиятелната Навани. И една смяна с Кралската гвардия.
Товаря ги твърде много, каза си Каладин. Отче на Бурята. Нямам достатъчно хора. Даже и с останалите от Синята гвардия, които Далинар ми праща.
— Прибирай се и поспи. Ти също, Бисиг. Тази сутрин те видях на пост.
— А ти? — попита го Моаш.
— Добре съм.
Светлината на Бурята го поддържаше бодър. Вярно, да я ползва така можеше да е опасно — Светлината го караше да действа, да се оставя на поривите си. Не беше убеден, че харесва онова, което Светлината прави с него вън от бойното поле.
Моаш вдигна вежда.
— Ти трябва да си уморен поне колкото мен, Кал.
— След малко се прибирам. Имаш нужда от малко почивка, Моаш. Ще станеш небрежен, ако не почиваш.
— Трябва да карам две смени — отвърна Моаш и вдигна рамене. — Поне две, ако искаш да се обучавам заедно с Кралската гвардия и да давам редовните си наряди.
Каладин сви устни. Това беше важно. Моаш трябваше да мисли като телохранител, а службата с вече изграден отряд беше най-добрият начин това да стане.
— Смяната ми с Кралската гвардия вече привършва — отбеляза Моаш. — После си тръгвам.
— Добре. Дръж Лейтен с тебе. Натам, ти и Март пазете Сиятелната Навани. Аз ще изпратя Далинар до лагера и ще оставя хора на вратата.
— И после ще поспиш? — попита Моаш. Другите хвърлиха поглед на Каладин. Те също се тревожеха.
— Да, добре.
Каладин се върна в стаята. Далинар подаваше ръка на Навани да се изправи. Щеше да я изпрати до покоите ѝ, както правеше през повечето вечери.
Каладин се подвоуми, сетне приближи Върховния принц.
— Сър, има нещо, което искам да обсъдя с Вас.
— Може ли да почака, докато привърша тук?
— Тъй вярно. Ще чакам на предния вход на двореца и после ще Ви охранявам на път за лагера.
Далинар, придружаван от двама мостови, отведе Навани. Каладин умислено тръгна по коридора. Слугите вече отваряха прозорците и Сил влетя като вихрушка от мъгла. Хихикайки, тя се завъртя няколко пъти около него и излезе през друг прозорец. По време на буря винаги заприличваше повече на духче.
Въздухът беше влажен и свеж. След буря целият свят сякаш ставаше по-чист, като измит.
Каладин стигна до входа на двореца, където на пост стояха двама от Кралската гвардия. Кимна им и в отговор получи уставно отдаване на чест. Взе един фенер от поста и го напълни със свои сфери.
Оттук Каладин виждаше и десетте лагера. Както винаги след буря, навсякъде проблясваше светлината на новозаредените сфери. Камъните в тях пламтяха, уловили частици от отминалата буря.
Каладин се зае с онова, което трябваше да каже на Далинар. Повтаряше си го на ум неведнъж, ала още не бе готов, когато Върховният принц най-сетне излезе от вратите на двореца. Натам отдаде чест зад вратите и така предаде Далинар на Каладин. После отърча при Март пред покоите на Сиятелната Навани.
Върховният принц пое надолу по криволичещия път от Иглата към конюшните. Каладин тръгна редом с него. Далинар изглеждаше много разсеян.
Не е казвал нищо за своите пристъпи по време на буря, мислеше Каладин. Не трябва ли да го направи?
По-рано бяха разговаряли за виденията. Какво виждаше или мислеше, че вижда, Далинар?
— Е, войнико. Какво искаше да обсъдим?
Каладин пое дълбоко дъх.
— Преди година служих в армията на Амарам.
— Значи там си се научил. Трябваше да се досетя. Амарам е единственият генерал в княжеството на Садеас с истински качества на пълководец.
— Сър — отвърна Каладин и спря на стъпалата. — Той предаде мен и хората ми.
Далинар спря, обърна се и го изгледа.
— Лошо решение по време на битка, така ли? Никой не е съвършен, войнико. Съмнявам се да е поставил другарите ти в неизгодно положение умишлено.
Просто го кажи, рече си Каладин. Забеляза, че Сил седи върху ред шистокори вдясно от него. Тя му кимна. Той трябва да знае. Просто е толкова…