Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Трябва да ме послушаш. Не можеш да се върнеш в Сейнт Андрю. Вече не си съшият.
Той ме блъсна.
— Не знам какво се е случило с теб, откакто замина, но… мога само да предположа, че си се побъркала.
Стисках здраво китката му, сякаш така можех да го спра.
— Ще ти докажа, че съм права. Ако ти докажа, ще дойдеш ли с мен?
Той спря и ме погледна подозрително.
— Нищо не ти обещавам.
Пуснах го и му дадох знак да почака. С другата си ръка извадих от джоба на палтото си малък, но остър нож. Разкъсах си блузата и останах само по корсет в студа, след това стиснах здраво дръжката на ножа с две ръце, въздъхнах и го забих докрай в гърдите си.
Джонатан за малко да падне на колене. Пресегна се инстинктивно към мен.
— Мили боже! Ти наистина си побъркана! Защо, по дяволите, правиш това…
Около дръжката потече кръв и бързо попи в дрехите ми, на корема ми се появи огромно алено петно. Извадих острието, след това хванах ръката му и притиснах пръстите му към раната. Той се опита да се отдръпне, но аз го държах здраво.
— Докосни я. Усети какво се случва и ми кажи, че още не ми вярваш.
Знаех какво ще стане. Дона правеше този номер пред нас, когато се събирахме в кухнята да си говорим след някое празненство. Сядаше пред огъня, сваляше си сакото и го оставяше на облегалката на стола, след това навиваше богатите си ръкави и режеше дълбоко с нож ръцете си. Алехандро, Тилде и аз виждахме как ръбовете на раната се събират като обречени един на друг любовници и се сливат в идеална прегръдка. Беше го правил много пъти, винаги действаше безотказно. (Дона се смееше тъжно, докато гледаше как плътта му зараства, но когато го направих със себе си, разбрах какво е усещането. Ние се опитвахме да си причиним болка, но не успявахме съвсем. Искахме да направим нещо близко до самоубийството и получавахме временно удоволствие от самонараняването, но дори и тогава болката ни беше отказана. Как се мразехме само, всеки по свой начин!)
Джонатан пребледня, когато почувства как разкъсаната плът се раздвижва, събира се и се затваря.
— Какво е това? — прошепна той, изпълнен с ужас. — Със сигурност е работа на Дявола.
— Не знам дали е така. Нямам обяснение. Но стореното — сторено. Няма къде да мърдаме. Вече никога няма да си същият като преди и нямаш място в Сейнт Андрю. А сега ела с мен — казах аз. Коленете му омекнаха, стана бял като платно и не се съпротиви, когато сложих ръка на рамото му и го поведох обратно към каляската.
Джонатан не успя да се възстанови от шока до края на пътуването. За мен беше тежко, защото тръпнех да разбера дали ще мога да си върна приятеля и любовника. Той винаги е бил по-силният от двамата и сега се чувствах некомфортно от смяната на ролите. Беше глупаво от моя страна да очаквам нещо различно. Колко дълго и аз се бях цупила в къщата на Адаир, бях се затворила в себе си и отказвах да повярвам какво се е случило с мен?
По време на плаването до Бостън той остана през цялото време в каютата си и нито веднъж не стъпи на палубата. Това със сигурност събуди любопитството на екипажа и останалите пътници и макар водната повърхност да беше гладка като стъкло, аз им казах, че го е хванала морска болест и си няма доверие, че може да стане. Занесох му супа и бира, макар че вече нямаше нужда да яде и апетитът му го беше напуснал. Скоро щеше да разбере, че продължавахме да ядем по навик и за удоволствие, както и за да се правим на хора като всички останали.
Когато стигнахме в Бостън, Джонатан вече изглеждаше странно след многото часове в сумрака на каютата. Блед и нервен, със зачервени от безсъние очи в такъв вид слезе от кораба, облечен в старите дрехи, които бяхме купили в Камдън от едно магазинче за стоки втора употреба. Застана на палубата и всички го зяпнаха, защото със сигурност вече бяха започнали да се чудят дали невидимият пасажер не е умрял в каютата си по време на пътуването. Взря се в оживлението на пристанището, докато корабът акостираше, и очите му се разшириха. Изглеждаше малко уплашен от тълпите. Невероятната му красота бе помрачена от преживяното, а на мен не ми се искаше Адаир да го види в това окаяно състояние на първата им среща. Исках да разбере, че Джонатан е точно такъв, какъвто му го бях представила. Каква глупава суета!
Слязохме и преди да изминем и пет метра, видях, че Дона ни чака заедно с двама прислужници. Беше облечен като за погребение, на шапката му имаше черни щраусови пера. Носеше черно наметало и се подпираше на бастун. Открояваше се сред останалите, все едно бе самата смърт. Когато ни видя, на лицето му се появи злобна усмивка.