Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Когато кочияшът подкара каляската по заснежения път, аз надникнах иззад пердето на прозореца, за да видя дали някой в къщата ни е чул, но не видях никакъв признак на раздвижване. Представих си как ще се събудят и ще открият, че съм заминала. Щяха да се чудят с наранени сърца защо съм си тръгнала така. Отпътуването ми щеше да им се стори също толкова тайнствено, колкото годините ми на мълчание. Постъпвах много несправедливо спрямо добродушната си майка и милите ми сестри и ме болеше от това, но истината беше, че ми беше по-лесно да разочаровам тях, отколкото да загубя Джонатан завинаги и да не се подчиня на Адаир.
Джонатан лежеше на седалката срещу мен, увит в палтото си и в кожена завивка. Моето наметало бе навито и пъхнато под главата му като възглавница. (Аз нямаше защо да се боя от студа.) Главата му бе извита под неестествен ъгъл. Не помръдваше, гърдите му не се повдигаха и спускаха, нищо. Кожата му изглеждаше бледа като лед под лунната светлина. Не свалях очи от лицето му и чаках първия признак на живот, но той продължаваше да лежи неподвижно и аз започнах да се чудя дали не съм се провалила.
38.
До изгрев-слънце между нас и града вече се бяха натрупали много мили. Каляската трополеше по неравната и самотна горска пътека, а аз бдях над Джонатан. Все едно бяхме в катафалка, а аз бях вдовицата, която придружава тялото на съпруга си до последния му дом. Вече бе съмнало, когато той се размърда. Почти се бях отчаяла, че няма да се върне сред живите. Бях седяла часове наред, треперех и се потях, повдигаше ми се и се мразех. Първият признак на живот бе потрепване на дясната му буза, а след това помръднаха и миглите му. И тъй като все още беше мъртвешки бледен, не повярвах на очите си, докато не чух тих стон, не видях устните му да се разделят и да отваря и двете си очи.
— Къде сме? — попита той тихо и дрезгаво.
— В каляска. Не мърдай. Скоро ще се почувстваш по-добре.
— Каляска? Къде отиваме?
— В Бостън.
Не знаех какво друго да му кажа.
— Бостън! Какво се е случило? Да не би…
Върна се към последния си спомен: ние двамата в кръчмата на Дотъри.
— Да не би да съм загубил облог? Пиян ли бях, когато се съгласих да тръгна с теб…
— Не сме се споразумявали за това — казах аз и коленичих до него, за да го завия по-добре. — Отиваме, защото така трябва. Не можеш да останеш в Сейнт Андрю.
— Какви ги говориш, Лани?
Джонатан ми беше ядосан и се опитваше да ме отблъсне, но бе толкова слаб, че не можеше да ме помръдне. Усетих нещо да ми убива под коляното, като малко камъче. Пресегнах се и напипах куршума. Онзи същият, който излетя от пушката на Колстед. Вдигнах го пред очите на Джонатан.
— Познат ли ти е?
Той се взря в малкото тъмно късче в ръката ми. Видях как паметта му се възвръща. Спомни си караницата на пътеката и изстрела, който отне живота му.
— Бях прострелян — каза. Гърдите му се повдигаха и отпускаха. Ръката му се стрелна към разкъсаните риза и жилетка, които се бяха втвърдили от засъхналата кръв. Опипа плътта под дупката, но тя беше цяла.
— Нямам рана — каза Джонатан с облекчение. — Колстед сигурно не ме е улучил.
— И как е възможно? Виждаш кръвта, разкъсаните си дрехи. Колстед те улучи, Джонатан. Простреля те в сърцето и те уби.
Той стисна очи.
— Не ми звучиш разумно. Нищо не разбирам.
— Това не може да се проумее — отвърнах аз и го хванах за ръката. — Това е чудо.
Опитах се да му обясня всичко, макар че Бог ми е свидетел, не разбирах много повече от него. Разказах му моята история и тази на Адаир. Показах му малкия мускал, който сега беше празен, и го оставих да помирише гадната миризма на последните останали в него пари. Джонатан ме слушаше, както се слуша побъркана жена.
— Кажи на кочияша да спре каляската — каза ми той. — Връщам се в Сейнт Андрю, дори ако се наложи, пеша.
— Не мога да те пусна.
— Спри каляската! — извика Джонатан и стана на крака. Започна да удря с юмрук по тавана. Опитах се да го накарам да седне, но кочияшът беше чул и дръпна юздите на конете.
Джонатан блъсна вратата и изскочи в натрупалия до коленете девствен сняг. Кочияшът се обърна и ни погледна колебливо от капрата. Дъхът му бе заскрежил мустаците му. Конете дишаха тежко, изтощени от тегленето на каляската през снега.
— Връщаме се след малко. Разтопи сняг и дай на конете да пият — казах аз, за да го успокоя. Побягнах след Джонатан, но полата ми ме бавеше през снега. Накрая го настигнах и го сграбчих за ръката.