Тайната история

Погледът ми се размъти. Затворих очи. Седях така, полузадрямал, дълго време, в един миг чух, че Чарлс ме вика по име.

Обърнах се. Тръгваха си. Франсис бе седнал на леглото и си връзваше обувките.

— Какво правиш? — попитах.

— Прибирам се, за да се преоблека. Става късно.

Не исках да оставам сам, точно обратното, но усещах силно и неконтролируемо желание да се отърва от двамата. Франсис се пресегна и изключи осветлението. Светлината на утрото бе спокойна и слаба, от нея стаята ми изглеждаше ужасно тиха.

— Ще се видим след малко — каза той и чух как стъпките им заглъхват по стълбите. От зората всичко изглеждаше посърнало и тихо — мръсните чаени чаши, неоправеното легло и снежинките, които влитаха през прозореца с лекомислено и опасно спокойствие. Ушите ми бучаха. Върнах се към работата си, ръцете ми трепереха и бяха зацапани с мастило, а скърцането на химикалката по хартията отекваше в тишината. Замислих се за тъмната стая на Бъни и за намиращата се на километри разстояние клисура, за всичките онези пластове от мълчание.

— А къде е тази сутрин Едмънд? — попита Джулиан, докато отваряхме учебниците.

— Вкъщи, предполагам — отвърна Хенри. Дойде късно и нямахме възможност да говорим. Изглеждаше спокоен, добре отпочинал, повече, отколкото имаше право да бъде.

Другите също бяха изненадващо спокойни. Дори Франсис и Чарлс се бяха облекли добре, избръснали гладко и изглеждаха като предишните невъзмутими момчета. Камила седеше между двамата, небрежно подпряла лакът на масата и положила брадичка върху дланта си, изглеждаше безметежна като орхидея.

Джулиан учудено погледна Хенри.

— Болен ли е?

— Не зная.

— Може времето да го е забавило. Да го почакаме няколко минути.

— Добра идея — каза Хенри и се върна към книгата си.

Часовете свършиха, излязохме от Лицея и се приближихме към брезовата горичка, Хенри се огледа, за да се увери, че наблизо няма никого. Наведохме се един към друг, за да чуем какво ще ни каже и точно в този миг, когато се бяхме скупчили и дъхът ни излизаше на малки облачета, чух, че някой ме вика от далеч. Беше доктор Роланд, който се клатушкаше през снега като зомби.

Отделих се и се запътих да го посрещна. Дишаше тежко, започна да ми говори за нещо, което искал да погледна в неговия кабинет, но думите му бяха придружени от доста покашлялия и хъмкания.

Не ми оставаше нищо друго освен да го последвам, като пригодя крачката си към неговото сковано тътрене. Няколко пъти се спира по стълбите, след като влязохме, за да отбележи разни боклуци, пропуснати от чистача, подритваше ги немощно с крак. Брезовата горичка бе пуста, когато най-накрая се измъкнах с писнали уши и цял наръч от съчинения, които се опитваха да литнат с вятъра.