Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Седях напълно неподвижен и се опитвах да не мисля. Струваше ми се, че чакам нещо, не бях сигурен какво, въпреки че не можех да си представя друго събитие от миналото, настоящето или бъдещето, което би имало същия ефект. Сякаш бе изминала цяла вечност. Внезапно ме застигна ужасяваща мисъл: „Така ли ще бъде? Така ли ще бъде оттук нататък?“
Погледнах часовника. Бе изминала едва минута. Станах, не си направих труда да заключа вратата след себе си и тръгнах по коридора към стаята на Джуди.
Като по чудо тя си беше в стаята — пияна, слагаше си червило.
— Здравей — каза, без да отмества поглед от огледалото. — Искаш ли да дойдеш на един купон?
Не знам какво точно й отговорих, май нещо в смисъл, че не се чувствам добре.
— Изпуши един джойнт — каза тя и завъртя глава наляво и надясно, изучавайки профила си.
— Бих предпочел приспивателно, ако имаш.
Прибра червилото, остави го отгоре и отвори чекмеджето на тоалетната си масичка. Не беше истинска тоалетна масичка, а бюро, типично колежанско бюро, като онова в стаята ми, но Джуди като някакъв дивак отказваше да разбере истинското му предназначение и се опитваше да го превърне в оръжеен шкаф или покрит с цветя идол. Бе положила неимоверни усилия да го направи на тоалетна масичка — със стъклен плот, с надиплен сатенен волан и тройно огледало с лампички. Започна опипом да се рови из цяла купчина пудриери и моливи, накрая издърпа някакво шише с хапчета, вдигна го към светлината, хвърли го обратно сред неразборията и взе друго.
— Това ще свърши работа — и ми го подаде.
Разгледах шишето. На дъното имаше две невзрачни таблетки. На етикета пишеше единствено „ПРИ БОЛКИ“
— Какво е то? Ацетаминофен или нещо друго?
— Глътни една. Спокойно. Времето нещо се е побъркало, а?
— Аха — отговорих, глътнах едно хапче и й върнах шишето.
— Не се притеснявай, задръж го — каза ми тя и отново се зае с тоалета си. — Човече, тук през цялото време вали сняг. Изобщо не знам защо дойдох. Искаш ли бира?
В гардероба си имаше хладилник. Трябваше да си проправя път между цяла лиана от колани, гнезда от шапки и дантелени корсажи, за да стигна до него.
— Не, аз не искам — каза тя, когато видя, че й подавам една бира. — Много съм зле. Не отиде на купона, нали?
— Не — казах и се спрях, бирената бутилка бе до устните ми. Имаше нещо във вкуса й, в миризмата, тогава си спомних: Бъни, миризмата на бира в дъха му, разлятата пяна по земята и бирената бутилка, подрънкваща след него надолу по ската.
— Добре си направил — каза Джуди. — Беше студено, групата не ставаше. Видях твоя приятел, как му беше името. Полковникът.
— Какво?
Тя се разсмя.
— Лаура Стора го нарича така. Живяла е в съседната стая до неговата и той я вбесявал до небесата като пускал записи на Джон Филип Суса през цялото време.
Имаше предвид Бъни. Оставих бутилката.
Но, слава Богу, Джуди бе заета с молива за вежди.
— Знаеш ли — каза тя, — мисля, че Лаура има проблем с храненето, не е анорексия, а онова, от което страдаше Карен Карпентър140, когато умишлено повръщаш. Говоря напълно сериозно, с нея и Трейси ходихме да хапнем в „Брасери“ и Лаура не спря да се тъпче, а после отиде в тоалетната, за да повърне. С Трейси се питахме дали това е нормално? Тогава Трейси ми разказа — нали помниш, когато Лаура бе в болница уж за някакви изследвания? Историята всъщност е…
Продължи да дрънка. Зяпах я, напълно изгубен в собствените си ужасяващи мисли.
Изведнъж усетих, че е спряла да говори. Гледаше ме изпитателно и очакваше отговор.
— Какво? — казах.
— Попитах нали това е най-откаченото нещо, което си чувал?
— Аха.
— На родителите й сигурно изобщо не им пука — тя затвори чекмеджето с гримове и се обърна с лице към мен. — Както и да е. Искаш ли да дойдеш на този купон?
— Чий купон?
— На Джак Тайтелбаум, глупчо. Мазето на Дърбинстол. Групата на Сид трябва да свири, а Мофат се е върнал на барабаните. Споменаха и нещо за стриптийзьорка в клетка. Хайде.
Поради някаква причина не можех да й отговоря. Безусловният отказ на поканите на Джуди бе толкова дълбоко заложен рефлекс, че не можах да се насиля да й отговоря положително. Тогава се замислих за стаята си. Легло, скрин, бюро. Книгите, лежащи отворени там, където съм ги оставил.
— Хайде — каза кокетно тя. — Никога не излизаш.