Тайната история

Помня, че се почувствах замаян и започнах да си пробивам път през тълпата, за да глътна малко въздух. Виждах вратата, примамващо подпряна с гранитно блокче и усетих студения полъх по лицето си. После — не помня, сигурно съм изключил, защото в следващия миг се озовах, опрял гръб на стената, на съвсем друго място и някакво непознато момиче ми говореше.

Постепенно разбрах, че съм прекарал известно време с нея. Примигнах и смело се опитах да докарам на фокус образа й. Много хубава, чипоноса и добродушна, тъмна коса, лунички, светлосини очи. Бях я видял по-рано, някъде, на опашка пред бара може би. Бях я видял, но не й обърнах кой знае какво внимание. И ето я пак, като привидение, отпива червено вино от пластмасова чаша и ме нарича по име.

Не можех да разбера какво казва, въпреки че тембърът на гласа й ясно се отличаваше от шума: радостен, дрезгав и странно приятен. Наведох се напред, тя бе ниска, едва метър и петдесет, сложих ръка зад ухото си и попитах:

— Какво?

Разсмя се, изправи се на пръсти и приближи лицето си до моето. Парфюм. Гореща вълна от шепот заля бузата ми.

Хванах я за китката.

— Тук е прекалено шумно — казах в ухото й, устните ми докоснаха косата й. — Да излезем навън.

Засмя се отново.

— Но ние току-що дойдохме. Каза, че замръзваш.

„Хммм“ помислих си. Очите й бяха бледи, отегчени и на фона на измъченото осветление ме гледаха с приятелска веселост.

— Някъде, където е по-тихо.

Тя допи чашата си и ме погледна през дъното.

— Твоята стая или моята?

— Твоята — отговорих, без да се поколебая нито за миг.

Беше добро и мило момиче. Кикотеше се сладко в тъмнината, косата й падаше върху лицето ми, задъхваше се като момичетата в училище. Почти бях забравил топлото усещане за тяло в обятията ми. Колко отдавна не бях целувал някого по този начин? Месеци и още месеци.

Само като си помисля колко прости могат да бъдат нещата! Купон, няколко питиета, красива непозната. Такъв бе начинът, по който живееха повечето от съучениците ми, а после, на закуска, разказваха с известно стеснение за авантюрите от предишната нощ, сякаш този безобиден, дребен, невинен порок, който в списъка с греховете се намираше под алкохолизма и над чревоугодничеството, бе някаква бездна от поквара и разгул.

Плакати, изсушени цветя в халба за бира и светлините от стерео уредбата й в тъмнината. Всичко ми бе прекалено познато от живота в предградията, но сега ми се струваше невероятно далечно и невинно, като спомен от отдавна забравен абитуриентски бал. Гланцът й за устни имаше вкус на дъвка. Зарових лице в нежната, излъчваща лек остър мирис свивка на врата й, започнах да я люлея напред-назад — бъбрех, мънках и усещах, че пропадам все по-надолу и по-надолу в някакъв полузабравен и тъмен живот.

Събудих се в два и тридесет, поне това показваше присветващото, демонично червено лице на електронния часовник. Бях напълно паникьосан. Сънувах — не беше нещо страшно — че с Чарлс бяхме във влак и се опитвахме да се изплъзнем от някакъв загадъчен пътник. Вагоните бяха пълни с хора от купона: Джуди, Джак Тайтелбаум, Джъд с картонената си корона, а ние се криехме между седалките. През цялото време, докато сънувах, напълно съзнавах, че в съня няма нищо важно, и че всъщност имах далеч по-належащ проблем, но не можех да си спомня какъв. Накрая си спомних и шокът ме събуди.