Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Усмивката на Аделайн провисна в ъгълчетата на устните й, но тя въпреки това успя да я задържи. Все още не всичко беше изгубено, в крайна сметка рисуването е напълно благородно хоби…
— Говори се — нанесе съкрушителния си удар госпожа Хейстингс, — че момчето на Ървинг го намерило на улицата! Бил син на имигранти, някакви поляци. Той може и да се нарича Уокър, обаче се съмнявам, че това е името, записано в имиграционните му документи. Доколкото знам, се препитава, като рисува!
— Маслени портрети ли?
— О, не, нищо толкова възвишено. Доколкото знам, скицира с въглен — засмя се госпожа Хейстингс в едната си буза, мъчейки се да прикрие ликуването си. — Доста се е издигнал всъщност. Родителите му са католици, а баща му е работил на доковете.
Аделайн овладя желанието си да се разпищи. Госпожа Хейстингс се облегна на своя позлатен стол със злорада усмивка на лицето.
— Обаче какво лошо има младо момиче да потанцува с красив мъж, нали?
Аделайн прикри паниката си с плавна усмивка.
— Не, няма нищо лошо.
Обаче не можеше да си повярва, понеже в съзнанието й вече бе изникнал образът на едно момиче, застанало горе на една скала в Корнуол и наблюдаващо с ококорен поглед и отворено сърце един красив и многообещаващ мъж. О, много беше лошо една млада дама да бъде поласкана от краткотрайното внимание на един красив мъж.
Седмицата мина и това бе най-хубавото, което можеше да се каже за нея. Вечер след вечер Аделайн извеждаше Роуз пред зали, пълни с подходящи млади джентълмени. Чакаше и се надяваше, копнееше да види как лицето на дъщеря й грейва заинтригувано. Но всяка вечер се разочароваше. Роуз забелязваше само Натаниъл, а явно и той нея. Роуз сякаш беше попаднала в плен на опасна истерия и достъпът до нея бе отрязан. Аделайн се бореше с желанието си да я плесне по бузите, които пламтяха по-силно, отколкото имаха право страните на една крехка млада дама.
Лицето на Натаниъл Уокър преследваше Аделайн. На всяка вечеря, танц или четене, на което присъстваха, тя оглеждаше залата и го търсеше с поглед. Страхът беше отпечатал в съзнанието й някакъв модел и всички останали лица избледняваха: само неговите черти оставаха ясни. Започна да го вижда дори когато го нямаше. Сънуваше кораби и пристани, и бедни семейства. Понякога сънищата й се разиграваха в Йоркшър, а собствените й родители изпълняваха ролята на семейството на Натаниъл. О, клетото й помътено съзнание — как изобщо се стигна до тук!
И една вечер се случи най-лошото. Бяха ходили на бал и докато се прибираха, Роуз беше необичайно мълчалива. Мълчанието й беше от онези, които подсказват решимост, проясняване на погледа. Държеше се като човек, който има тайна, слуша я и я превърта в главата си. Задържа я в себе си известно време, преди да я пусне на воля и да предизвика най-лошото, на което е способна.
Ужасяващият момент настъпи, когато Роуз се приготвяше да си ляга.
— Мамо — каза тя, решейки косата си, — искам да ти кажа нещо. — И последваха онези думи, страшните. Любов… съдба… завинаги…
— Ти си млада — побърза да възрази Аделайн и прекъсна Роуз. — Разбираемо е, че бъркаш приятелството с друг вид обич.
— Не изпитвам само приятелство, майко.
Кожата на Аделайн пламна.
— Това ще бъде катастрофа. Той не може да даде нищо…
— Ще даде себе си, а на мен това ми стига.
Настойчивостта й, вбесяващата й увереност!
— Поредното доказателство за твоята наивност и за твоята младост, Роуз.
— Не съм толкова млада, че да не знам какво искам, мамо. Вече съм на деветнайсет. Нали ме доведе в Ню Йорк, за да срещна съдбата си?
— Този мъж не е твоята съдба — отсече Аделайн с тъничък гласец.
— От къде знаеш?
— Аз съм ти майка. — Колко немощно прозвуча. — Можеш да имаш когото поискаш! Ти си красива, произхождаш от важно семейство, а съзнателно ще се задоволиш с толкова малко?
Роуз въздъхна тихо, сякаш така слагаше край на разговора.
— Обичам го.
Аделайн затвори очи. Младостта! Какъв шанс имаха дори най-разумните доводи срещу арогантната сила на тези две думи? Как е възможно дъщеря й, нейната най-голяма скъпоценност, да ги изрича толкова нехайно, и то за такъв като него!
— Той също ме обича, мамо, каза ми го.
Сърцето на Аделайн се сви от страх. Скъпото й момиченце, заслепено от глупави мисли за любов. Как да й каже, че сърцата на мъжете не се печелят толкова лесно, а ако бъдат спечелени, рядко е задълго.
— Ще видиш — додаде Роуз, — ще живеем щастливо точно като в приказката на Елайза. Тя описа всичко, все едно е знаела, че ще се случи точно така.