Пътешественикът във времето и неговата жена

Хенри: Наближава времето за вечеря, аз само се пречкам на Нел, затова тя казва:

— Защо не идеш да видиш какво прави жена ти?

Решавам, че наистина не е зле да отида и да проверя.

Клер седи на пода пред бюрото на майка си, сред бели и жълти листове хартия. Настолната лампа хвърля около нея езерце светлина, но лицето й е в сянка, а косата й се е превърнала в пламтящ меден ореол. Тя ме поглежда, подава ми един от листовете и казва:

— Виж, Хенри, мама ми е написала стихотворение.

Сядам до Клер и докато чета стихотворението, прощавам донякъде на Лусил за нечувания й егоизъм и чудовищната смърт, и поглеждам Клер.

— Красиво е — казвам й, а тя кима, за миг зарадвана, че майка й наистина я е обичала.

Спомням си как моята майка пееше след вечеря в летните привечери lieder, как се усмихваше на отражението ни в някоя витрина, как се въртеше със синята рокля из гримьорната. Тя ме обичаше. Никога не съм се съмнявал в любовта й. Лусил беше променлива като вятъра. Стихотворението, което Клер държи, е доказателство — неоспоримо, неопровержимо, — моментна снимка на едно чувство. Аз оглеждам езерцата хартия по пода и ми олеква, че нещо се е издигнало на повърхността на тази бъркотия, за да се превърне в спасителна лодка за Клер.

— Написала ми е стихотворение — повтаря тя изумена.

По бузите й се стичат сълзи. Прегръщам я и тя — моята жена Клер, се връща при мен здрава и невредима, отново на брега след корабокрушението, разплакана като малко момиченце, чиято майка му маха от палубата на потъващ кораб.