Пътешественикът във времето и неговата жена

Хенри: Именно Лусил обичаше градината. Когато идвахме на гости, Клер влизаше през входната врата на къщата в „Полска чучулига“, после веднага излизаше през задния вход и тръгваше да търси Лусил, която винаги, в дъжд и пек, беше в градината. Когато беше добре, я заварвахме коленичила сред лехите — плевеше, пресаждаше растенията или тореше розите. Когато беше болна, Ета и Филип я сваляха по стълбите, завита с одеяла, и я слагаха на плетения стол понякога при шадравана, друг път под крушата, откъдето тя гледаше как Питър работи, копае, подрязва или ашладисва. Когато беше добре, Лусил ни угощаваше с творенията на градината: показваше ни червеноглавите сипки, които най-после бяха намерили новата хранилка, гергините при слънчевия часовник, които бяха избуяли повече от очакваното, новата роза, която се бе оказала с ужасен оттенък на лилавото, но се беше хванала толкова добре, че Лусил не искаше да я маха. Едно лято двете с Алиша проведоха експеримент: всеки ден Алиша свиреше на виолончелото в градината, за да види дали растенията ще откликнат на музиката. Лусил се кълнеше, че доматите й никога не са раждали по толкова много, показа ни и една тиквичка, дебела колкото бедрото ми. Така експериментът беше обявен за успешен, но не беше повторен, защото това бе последното лято, когато Лусил се чувстваше достатъчно добре, за да излиза в градината.

Подобно на растение, тя вехнеше и гаснеше заедно с годишните времена. През лятото, когато всички се появявахме в къщата, се поокопитваше и всичко наоколо кънтеше от щастливите викове и тичането на децата на Марк и Шарън, които се плацикаха като кутрета в шадравана и палуваха, преливащи от живот на моравата. Лусил често бе изцапана от пръстта, но винаги бе елегантно облечена. Ставаше да ни посрещне и мяташе на земята градинарските ръкавици от агнешка кожа и сечивата, за да я прегърнем. Ние с нея винаги се целувахме някак сковано, по двете бузи, сякаш сме стари френски контеси, които не са се виждали отдавна. С мен тя винаги се е държала повече от мило, макар че можеше да унищожи дъщеря си само с поглед. Мъчно ми е за нея. Колкото до Клер… малко е да се каже, че на нея й е мъчно. Клер е направо смазана. Клер влиза в стаите и забравя защо е там. Клер гледа по цял час книгата, без да обърне страницата. Но не плаче. Усмихва се, все едно съм казал шега. Яде каквото сложа пред нея. Ако се опитам да правя любов с Клер, тя се мъчи също да прави любов… но аз бързо я оставям на мира, уплашен от смиреното лице без сълзи, което сякаш е на километри оттук. Мъчно ми е за Лусил, но съм смазан от мъка по Клер, по Клер, която си е отишла и ме е оставила с тази непозната, която само прилича на Клер.