Пътешественикът във времето и неговата жена

Щом виждам Клер с бебе в ръцете, ме плисва мисълта за нашите спонтанни аборти и за миг ми се гади. Надявам се да не тръгна да пътешествам във времето. Усещането се притъпява и аз съм оставен с истината за онова, което правим: губим дете след дете. Къде ли са те, къде се лутат тези изгубени объркани деца?

— Хенри, искаш ли да подържиш Роза? — пита ме Клер.

Обзема ме паника.

— Не — натъртвам аз прекалено силно. — Не изгарям от желание — пояснявам.

Ставам, излизам от спалнята и през кухнята отивам в задния двор. Ръми. Стоя и си поемам дълбоко въздух.

Задната врата се затръшва. Гомес идва и застава до мен.

— Добре ли си? — пита ме.

— Мисля, че да. Вътре ме хвана клаустрофобията.

— Да, разбирам.

Доста минути стоим, без да казваме нищо. Опитвам се да си спомня как баща ми ме е държал като малък. Единственото, което изниква в паметта ми, е как съм играл с него, как съм тичал, как съм се смял и съм го яздел на конче. Усещам, че Гомес ме гледа и че по бузите ми текат сълзи. Прокарвам ръкав по лицето си. Някой трябва да каже нещо.

— Не ми обръщай внимание — моля аз.

Гомес прави плахо движение.

— Връщам се ей сега — казва той и изчезва вътре в къщата.

Мисля си, че Гомес няма да се появи повече, но той идва със запалена цигара в ръка. Сядам върху клатушкащата се маса, която е влажна от дъжда и е покрита с борови иглички. Тук навън е студено.

— Още ли се опитвате да имате дете?

Стреснат съм от въпроса, докато не се сещам, че Клер вероятно казва всичко на Шарис, а Шарис навярно не казва нищо на Гомес.

— Да.

— Клер още ли е разстроена от онзи спонтанен аборт?

— Спонтанни аборти. Множествено число. Дотук са три.

— Да изгубиш едно дете, господин Детамбъл, вероятно може да мине за нещастие, но да изгубиш три, вече си е немарливост.

— Изобщо не е смешно, Гомес.

— Извинявай.

Както никога, Гомес наистина изглежда объркан. На мен не ми се говори за това. Нямам думи, с които да говоря за него, едвам намирам сили да го обсъждам с Клер, с Кендрик и с другите лекари, в чиито нозе сме полагали тъжния си случай.

— Извинявай — повтаря Гомес.

Ставам от масата.

— Хайде да влизаме вътре.

— А, те не ни искат, говорят си някакви женски неща.

— Ммм. Добре тогава. Какво ще кажеш за „Къбс“?

Аз сядам отново.

— Остави това. — И двамата не се вълнуваме от бейзбол. Гомес снове напред-назад. Иска ми се да спре, дори да влезе вътре. — И какъв е проблемът? — пита той нехайно.

— С кое? С „Къбс“ ли? Нищо интересно.

— Не, драго ми Библиотекарче, не с „Къбс“. Какъв е проблемът, заради който вие с Клер сте sans116 деца?

— Не ти влиза в работата, Гомес.

Той продължава най-невъзмутимо:

— Изяснили ли са изобщо какъв е проблемът?

— Майната ти, Гомес.

— Леле, какъв език! Защото познавам една страхотна докторка…