Пътешественикът във времето и неговата жена

Приготвих си макарони със сирене и малка салата, изядох ги, изпих си витамините и голяма чаша обезмаслено мляко. Докато мия чиниите, си тананикам, представям си, че малкото създание вътре в мен чува тананикането, записва го за бъдещи препратки на някакво неуловимо клетъчно равнище, и докато стоя там и съзнателно си мия купичката от салатата, усещам някъде дълбоко в мен, под кръста, лек бодеж. След десет минути седя в хола, гледам си работата и чета Луис де Берниерс111, когато отново усещам някъде вътре в себе си лек бодеж. Не му обръщам внимание. Всичко е наред. Хенри е изчезнал преди повече от два часа. За миг се притеснявам за него, после решително отхвърлям и тези притеснения. Тревогата ме връхлита отново чак след около половин час, когато странните бодежи вече приличат на болка при менструация и дори усещам между краката си нещо лепкаво като кръв, затова ставам и отивам в банята, и си събувам гащите, и има много кръв, и о, господи.

Звъня по телефона на Шарис. Вдига Гомес. Опитвам се да говоря спокойно, казвам му да ми даде Шарис, тя взима слушалката и веднага възкликва:

— Какво се е случило?

— Кървя.

— Къде е Хенри?

— Не знам.

— Как кървиш?

— Като при мензис. — Болката става силна и аз сядам на пода. — Можеш ли да ме откараш в щатската болница?

— Идвам незабавно, Клер.

Тя затваря, а аз слагам слушалката върху вилката внимателно, сякаш мога да нараня чувствата й, ако я оставя прекалено грубо. Изправям се предпазливо, намирам дамската си чанта. Искам да напиша на Хенри бележка, но не знам какво да кажа. Пиша му: „Отивам в щатската болница. (Болки.) Ще ме закара Шарис. 7:20 вечерта. К.“ Отключвам му задната врата. Оставям бележката до телефона. След няколко минути Шарис е на входната врата. Когато се качваме на колата, виждам, че зад волана е Гомес. Не говорим много. Седя на предната седалка, гледам през прозореца. Уестърн, Белмънт, Шефилд, Уелингтън. Всичко е необичайно ярко и открояващо се, сякаш трябва да го запомня, сякаш ще се явявам на изпит. Гомес спира при рампата на спешното отделение. Ние с Шарис слизаме. Обръщам се да погледна Гомес, който за миг ми се усмихва и подкарва, за да паркира някъде. Минаваме през врати, които се отварят сами, докато стъпваме по земята — като в приказка, сякаш ни очакват. Болката се е отдръпнала като отлив, а сега яростно се устремява наново към брега. В ярко осветеното помещение седят няколко души, дребни, с окаян вид, чакат си реда, обгърнали болката със сведените си глави и кръстосаните ръце, и аз се отпускам сред тях. Шарис отива при мъжа на регистратурата. Не я чувам какво му казва, но когато той пита: „Спонтанен аборт ли?“, осъзнавам, че се случва точно това, че го наричат така, и думите набъбват в главата ми, докато запълват всички кътчета на съзнанието и изтласкват всички останали мисли. Разплаквам се.