Пътешественикът във времето и неговата жена

Интермецо

Сряда, 12 август 1998 година

(Клер е на 27 години)

Клер: Мама най-после спи. Спи в своето си легло, в своята си стая, най-сетне избяга от болницата колкото да намери стаята си — своето убежище — превърната в болнична стая. Цяла нощ говори, рида, смя се, крещя, вика: „Филип!“ и „Мамо!“, и „Не, не, не…“ Цяла нощ цикадите и дървесните жаби от детството ми опъваха своята електрическа завеса от звуци и от нощната светлина кожата на мама приличаше на пчелен восък, а кокалестите й ръце трепкаха умолително и стискаха чашата вода, която поднасях към спечените й устни. Сега е призори. Прозорецът на мама е обърнат на изток. Седя на белия стол до прозореца с лице към леглото, но не гледам, не гледам мама, толкова смалена в голямото легло, не гледам шишенцата с хапчета и лъжиците, и чашите, и стойката на системата с издутата от течност торбичка, и мигащата червена лампичка, и подлогата, и бъбрековидната съдина за повръщане, и кутията с латексови ръкавици, и кошчето с надпис „Биологично опасни отпадъци“, пълно с кървави спринцовки. Гледам през прозореца, на изток. Пеят няколко птици. Чувам как гълъбите, заселили се в глицинията, се събуждат. Светът е сив. В него лека-полека се просмуква цвят, но не розов, а оранжев, като кърваво петно, което плъзва бавно, първо се задържа за миг на хоризонта, сетне се плисва в градината, и после златна светлина, и после синьо небе, и после всички багри вече трептят на отредените им места, телефончетата, розите, белият пламък, невените — всички трептят като стъкло в новата утринна роса. Сребърните брези покрай гората се полюшват като бели върви, спуснати от небето. Над тревата прелита гарван.