Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
Сънувам, че тичам. Тичам през гори, през непроходими гъсталаци, през дървета, но някак си тичам през всичко това и минавам през него като призрак. Изскачам на поляна, там е имало огън…
Сънувам, че правя секс с Ингрид. Знам, че е Ингрид, въпреки че не виждам лицето й, това е тялото на Ингрид, дългите гладки крака на Ингрид. Чукаме се в къщата на майка й и баща й, на канапето в хола, телевизорът е включен, настроен е на документален филм за природата, в който тича стадо антилопи, после дават шествие. На шествието Клер седи с тъжен вид в малка лодчица, докато хората наоколо се веселят, и най-неочаквано изскача Инг, която вади иззад канапето лък и стрела и я запраща по Клер. Стрелата минава направо през телевизора и Клер се хваща за гърдите точно като Уенди в няма версия на „Питър Пан“, а аз се втурвам и започвам да крещя и да душа Ингрид с ръце около врата й…
Събуждам се. Плувнал съм в студена пот, сърцето ми ще се пръсне. Намирам се в стационара към лабораторията. Питам се за миг дали има нещо, което не ми казват, дали са намерили начин да наблюдават сънищата ми, да виждат мислите ми. Обръщам се на моята страна и затварям очи.
Сънувам, че ние с Клер вървим из музей. Музеят е в стар дворец, картините са в златни рамки в стил рококо, всички останали посетители носят високи напудрени перуки и огромни рокли или фракове с брич. Сякаш не ни забелязват, докато минаваме. Ние гледаме картините, но това всъщност не са картини, това са стихове, стихове, получили някак физически израз.
— Виж — казвам на Клер. — Стихотворение на Емили Дикинсън.
„Сърцето първо за наслада пита, а после търси оправдание за болката…“
Клер стои пред яркожълтото стихотворение и сякаш се грее на него. Виждаме Данте, Дън, Блейк, Неруда, Бишоп, застояваме се в зала, пълна с Рилке, минаваме набързо през битниците и поспираме пред Верлен и Бодлер. Изведнъж забелязвам, че съм изгубил Клер, вървя, после тичам обратно през галериите и след това внезапно я намирам: тя стои пред едно стихотворение, пред мъничко бяло стихотворение, сместено в ъгъла. Клер ридае. Отивам зад нея и виждам стихотворението: „Ето лягам сега и заспивам, и се моля на Господа душата ми да закриля, преди да се събудя, умра ли, вземи я, Господи, при Тебе.“
Мятам се в кревата, студено е, над мен духа вятър, аз съм гол, студено ми е в мрака, по земята има сняг, коленичил съм в снега, по него капе кръв и аз се пресягам…
— Господи, тече му кръв…
— Как е станало?
— Ужас, разкъсал е електродите, помогни ми да го кача на леглото…
Отварям очи. Над мен са се надвесили Кендрик и доктор Ларсън. Доктор Ларсън изглежда разстроен и притеснен, но върху лицето на Кендрик сияе ликуваща усмивка.
— Засякохте ли го? — питам аз, а той отговаря:
— Беше страхотно.
Казвам:
— Чудесно.
После изгубвам съзнание.
Две
Неделя, 12 октомври 1997 година
(Хенри е на 34 години, Клер — на 26)
Хенри: Събуждам се, долавям миризмата на желязо и това е кръв. Кръвта е навсякъде и насред нея като коте се е свила Клер. Разтрисам я и тя казва:
— Не.
— Хайде, Клер събуди се кървиш.
— Сънувах нещо…
— Много те моля, Клер…
Тя сяда. Ръцете, лицето, косата й са наквасени с кръв. Клер протяга ръка, в нея има мъничко чудовище. Тя казва само:
— Той умря.
И се разплаква. Седим заедно на ръба на плувналото в кръв легло, прегръщаме се и плачем.
Понеделник, 16 февруари 1998 година
(Клер е на 26 години, Хенри — на 34)
Клер: Ние с Хенри се готвим да излизаме. Следобед е, навън е натрупал сняг, тъкмо си обувам ботушите, когато телефонът звъни. Хенри тръгва по коридора и влиза в хола, за да вдигне. Чувам го как казва:
— Ало! — После: — Наистина ли? — После: — Страхотно! — След това добавя: — Чакайте да взема лист хартия. — Настъпва дълго мълчание, прекъсвано от време на време от: — Чакайте, обяснете ми.
Свалям си ботушите и якето и отивам по чорапи в хола. Хенри седи на канапето, закрепил е като домашен любимец телефона върху коленете си и си записва яростно. Сядам до него и той ми се усмихва. Поглеждам тефтера, горе на страницата е написано: „4 гени: извън времето 1, часовник, нов ген = пътешественик във времето? Хром = 17 х 2,4, 25, 200+ повтарящ се формат, полът има ли връзка? не, + прекалено много допаминови рецептори, какви белтъчини???“, и разбирам, че Кендрик е успял! Разгадал е загадката! Не мога да повярвам. Успял е. Сега какво?