Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— Гомес…
— Специалистка по хромозомни отклонения при зародишите.
— Откъде, по дяволите, знаеш, че…
— Призовавам я в съда като свидетел експерт.
— О.
— Казва се Еймит Монтагю — допълва той, — истински гений. Често я показват по телевизията, удостоена е с куп награди. Съдебните заседатели я обожават.
— Е, щом съдебните заседатели я обичат… — заяждам се аз.
— Просто иди при нея. Господи, опитвам се да ти помогна.
Въздишам.
— Добре. Хм, благодаря.
— Това „благодаря“ какво означава: „Благодаря, другарю, ще отидем незабавно и ще се вслушаме в съвета ти“, или „Благодаря, що не си таковаш таковата?“
Ставам от масата, изтръсквам боровите иглички отзад по панталона си.
— Хайде да влизаме — казвам и го правим.
Четири
Сряда, 21 юли 1999 година — 8 септември 1998 година
(Хенри е на 36 години, Клер — на 28)
Хенри: Лежим на леглото. Клер се е свила на своята си страна с гръб към мен, а аз съм се сгушил до нея с лице към гърба й. Часът е около два след полунощ и ние току-що сме изключили осветлението след дълго и безсмислено обсъждане на възпроизводителните ни неволи. Сега съм се притиснал до Клер с ръка върху дясната й гърда и се опитвам да разбера дали сме заедно в това или съм бил изоставен.
— Клер — казвам тихо във врата й.
— Ммм?
— Хайде да си осиновим дете.
Мисля за това от седмици, от месеци. Струва ми се блестящо като изход от положението: ще си имаме бебе. То ще бъде здраво. Клер ще бъде здрава. Ние ще бъдем щастливи. Това е очевидният отговор.
Клер казва:
— Но няма да е истинско. Ще се преструваме.
Тя сяда в леглото с лице към мен, аз също сядам.
— Бебето ще бъде истинско и ще бъде наше. Защо пък да се преструваме?
— До гуша ми дойде да се преструвам. Преструваме се през цялото време. Наистина не искам да го правя повече.
— Не се преструваме през цялото време. Какво говориш?
— Преструваме се, че сме нормални хора с нормален живот! Аз се преструвам, че нямам нищо против вечно да изчезваш един бог знае къде. Ти се преструваш, че всичко е наред дори когато се разминаваш на косъм със смъртта, а Кендрик не знае какво да прави! Аз се преструвам, че не ми пука, когато бебетата ни умират…
Тя ридае, превита о две, лицето й е забулено от косата — сребърна завеса, която го е покрила.
Уморен съм да плача. Уморен съм да гледам как Клер плаче. Безпомощен съм пред сълзите й, не мога да сторя нищо, за да променя това.
— Клер…
Пресягам се, за да я докосна, да я утеша, да утеша себе си, а тя ме избутва. Ставам от леглото и грабвам дрехите си. Обличам се в банята. Вземам ключовете на Клер от дамската й чанта и си обувам обувките. Клер се появява в коридора.
— Къде отиваш?
— Не знам.
— Хенри…
Излизам и затръшвам вратата. Приятно ми е да съм навън. Не се сещам къде е колата. После я виждам при отсрещния тротоар. Отивам и се качвам.
Първоначално смятах да спя в колата, но сега, след като седя вътре, ми хрумва да отида някъде. На плажа: ще отида на плажа. Знам, че е ужасно и не бива да шофирам. Уморен съм, разстроен съм, това си е жива лудост, но просто ми се шофира. Улиците са безлюдни. Паля колата. Тя ревва и се съживява. Отнема ми към минута да изляза от мястото, където е спряна. Виждам лицето на Клер на предния прозорец. Нека се тревожи. Този път както никога не ми пука.
Подкарвам по Ейнзли към Линкълн, завивам към Уестърн и поемам на запад. От доста време не съм излизал сам посред нощ в настоящето, вече не помня и кога за последно съм карал кола, ако наистина не е било абсолютно наложително. Приятно е. Профучавам покрай гробища „Роузхил“ и по дългия коридор автосалони. Включвам радиото, свири Колтрейн, затова надувам звука и смъквам прозореца. Шумът, вятърът, разведряващо повтарящите се светофари и улични лампи ми вдъхват спокойствие, действат ми като упойка и не след дълго аз забравям защо съм излязъл и съм тук. При границата с Евънстън прехвърлям Ридж и после по Демпстър отивам при езерото. Спирам недалеч от лагуната, оставям ключовете върху светлинното табло, слизам от колата и тръгвам пеш. Прохладно и много тихо е. Отивам на кея и заставам в края му, откъдето поглеждам покрай брега Чикаго, който примигва с хиляди светлинки под оранжевото и мораво небе.
Ужасно уморен съм. Уморен съм да мисля за смъртта. Уморен съм от секса като средство за постигане на някаква цел. Уплашен съм къде ще свърши всичко това. Не знам кога ще рухна под напрежението, на което ме подлага Клер.