Пътешественикът във времето и неговата жена

Боли ме глава. Опитвам се да не обръщам внимание, знам, че е от умора. Питам се дали ще мога да поспя на плажа, без да ме безпокоят. Нощта е хубава. Точно в този миг съм стреснат от мощен лъч светлина, който се плъзва по кея и ме удря в лицето, и изведнъж съм в кухнята на Кими, лежа по гръб под масата й, обкръжен от краката на столовете. Кими седи на един от столовете и надзърта под масата. Левият ми хълбок опира в обувките й.

— Здрасти, приятелко! — казвам изнемощяло.

Усещам, че всеки момент ще изгубя съзнание.

— Заради теб, приятелю, ще взема да получа сърдечен удар — отвръща Кими. Подритва ме с крак. — Излизай оттам и облечи нещо.

Претъркулвам се, излизам изпод масата и заставам на колене. После се свивам на кълбо върху линолеума и за миг лежа така, за да се поокопитя и да се преборя с гаденето.

— Хенри… добре ли си? — Кими се надвесва над мен. — Искаш ли нещо за ядене? Малко супа? Сготвила съм зеленчукова… Кафе? — Аз клатя глава. — Искаш ли да полегнеш на канапето? Болен ли си?

— Не, Кими, всичко е наред, ей сега ще се оправя.

Успявам криво-ляво да застана на колене, после и да се изправя.

Отивам със залитане в спалнята и отварям гардероба на господин Ким, който е почти празен, ако не броим няколкото чифта старателно изгладени джинси с най-различни размери, от малки, като за момче, до големи, като за възрастен, и снежнобелите ризи, малкото ми съкровище от дрехи, което стои тук и ме чака. Вече облечен се връщам в кухнята, надвесвам се над Кими и я целувам по бузата.

— Коя дата сме днес?

— 8 септември 1998 година. А ти от кое време идваш?

— От юли догодина.

Сядаме на масата. Кими решава кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“.

— Как е през юли догодина?

— Лятото е много хладно, градината ти е прекрасна. Цените на всички акции във високите технологии падат. През януари да продадеш акциите си в „Апъл“, чу ли?

Тя си записва на късче плик от амбалажна хартия.

— Добре. Ами ти? Ти какво правиш? Как е Клер? Още ли нямате дете?

— Всъщност съм гладен. Ще ми сипеш ли от супата, за която ми спомена?

Кими става тежко от стола и отваря хладилника. Изважда тенджерка и започва да сипва в нея от супата.

— Не ми отговори на въпроса.

— Няма новини, Кими. Няма дете. Ние с Клер се караме почти непрекъснато за това. Много те моля, не започвай и ти.

Кими е застанала с гръб към мен. Разбърква бързо супата на печката. Гърбът й излъчва скръб.

— Аз не започвам нищо, само питам, разбра ли? Интересувам се.

Няколко минути не казваме нищо. Звукът от лъжицата, която дращи по дъното на тенджерката, вече ме дразни. Сещам се за Клер и как ме е гледала от прозореца, докато съм потеглял.