Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Зигне умува дълго, преди да отговори. После казва:
— Да харесваш не е същото като да обичаш.
През следобеда на втория ден Малагеш дреме в каютата, унасяна от люшкането по вълните, но чува как Зигне изохква от тревога в рубката и веднага се надига.
— Какво става?
— Почти стигнахме.
— Така ли? Това не е ли добре?
Малагеш отива при Зигне. Тя е вдигнала далекогледа и се взира в дребна издатина над водата далече на хоризонта.
— И да, и не. Исках да стъпим там през деня. Но ще плаваме още няколко часа. — Отпуска далекогледа. — Само не нощем… Съвсем друго е. Или поне така изглежда.
— Какво ще правим? Просто ще… знам ли, ще се носим по вълните до утре?
Зигне върти глава.
— Няма как просто да се носим. Островчетата са цяла верига. Опасно е. Но на Зъба има примитивен кей — казва с кисела гримаса.
Малагеш седи до нея и гледа как точиците стават все по-близки и все по-големи…
И още по-големи…
Тя се ококорва.
— В името на моретата…
Не са обикновени острови — няма ги осеяните с отломки брегове, които си е представяла, може би тук-там с по някое хилаво дърво. Тези са огромни извисяващи се колони от сива скала, килнати като побутвани от вятъра стръкове трева край река. А по стените им…
Малагеш сграбчва далекогледа.
— Там лица ли има?
— Да — мрачно казва Зигне. — Изваяни образи на свети Жургут, свети Петренко, свети Чованек, свети Ток… Герои и бойци с по стотина погубени живота. — Завърта леко руля, за да насочи яхтата между надвисналите острови. — Наричат ги Зъбите на света. Както в онова стихотворение, сещаш се. А в самия край е Зъба. Някогашното му име е забравено или поне така са ми казвали. Но той е бил най-важният…
Зигне насочва яхтата сред гората от грамадни колони; в стените им са врязани лица и сцени, много от тях ужасяващи: войници, битки, пищни панорами на завоевания, на вдигнати остриета и порои от копия, на почернели от стрели небеса, на закриващи хоризонта флагове и оплетени купчини от разкривени трупове на победени.
Вижда се, че някога островите са били не само за украса: някои имат прозорци или врати, или издълбани по стените им стъпала, сякаш не са скали, а кули. Може би и вътрешността е издълбана и осеяна с кухини като във Форт Тинадеши — тъмни, тесни и потайни. Малагеш се пита какво ли може да се е случвало в тези кули и настръхва.
По много от колоните има редици скоби за факли и тя си представя как ли са изглеждали Зъбите на света преди столетие, обсипани с трепкащи ярки точки, зад прозорците — лица, наведени към лодките между островчетата.
— Как се е запазило това? — пита тя.
— Не знам. Може би си е трайно и без никаква намеса на Божественото. Може и да са се възползвали от сили на Божественото, за да направят островите такива, но в самите скали и релефите няма нищо друго освен обикновената материя. Аз не мога да ти отговоря. — Зигне добавя навъсено: — Ето го Зъба.
Малагеш поглежда напред към широк връх, появил се между широките колони. Изобщо не прилича на другите острови, които по-скоро стърчат. Този е като малка планина насред морето, покрита с високи криви дървета и някакви неизброими арки, но те трудно се различават във все по-мъждивата светлина. И самият връх е скрит от високите уродливи дървета.
Изведнъж чува тежкото дишане на Зигне — не от умора, а от ужас.
— Ще издържиш ли?
— Да — непреклонно отвръща Зигне.
Спуска платната и включва малкия дизелов двигател, за да заобиколят към южната страна на острова. Натиска един бутон и скромният прожектор на яхтата пронизва сумрака, лъчът подскача по далечния бряг.
Малагеш веднага разпознава пристана, макар че досега не е виждала нищо подобно. Прилича на огромен гръден кош, направен от рога, проснал се пред брега и оставил миниатюрна пролука под мястото за гръдната кост. Отвъд „ребрата“ има студено бледи каменни стени. Малагеш не осъзнава веднага, че Зигне завива тъкмо към пролуката под гръдната кост, после се пита дали яхтата ще успее да се промуши. И чак тогава проумява, че този гръден кош е много по-голям, отколкото ѝ е изглеждал доскоро. Минават отдолу без затруднения.
Когато се плъзгат под издяланите ребра, Малагеш отмята глава да ги погледне.
— Култ към смъртта. Що за болна цивилизация е била тяхната…
— Последния път, когато бях тук, помислих всичко това за мемориал — тихо казва Зигне. — Може би такъв смисъл са влагали в Зъбите на света. В края на краищата изобилието от образи на смъртта тук е наистина необичайно.
Доближават каменния кей, потъмнял от мухъл през десетилетията.
— В Града на остриетата е по-зле — казва Малагеш.
Зигне майсторски долепя яхтата до кея и я връзва за прастара желязна халка до стъпалата. Двете се въоръжават и този път Малагеш дава указанията: