Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Ена. Бембо. Брат Ремиджо.
— Но как така може да е най-добрият убиец, щом носи подобна страшна болест? — възкликнах със свито сърце, макар да знаех отговора.
Билкарят извърна спокойните си очи към мен и отговори:
— Защото, дете, той вече е мъртъв!
Кръвта ми се смръзна във вените. Значи в Рим съм била права, когато помислих Прокажения за фантом.
— Значи той е… призрак? — прошепнах.
Отново сухият смях, но този път с излъчването на дълбок гроб.
— Не съвсем. Исках само да кажа, че рано или късно той ще умре и няма начин да бъде спасен. Затова вече не се страхува от нищо. Знае, че Господ му е обърнал гръб, затова си върши работата без капчица жал. Той е идеалният убиец — безшумен и ням, не може да издаде онези, които са го наели, а и може да ходи навсякъде, без да го закачат заради заболяването му и одеждите на прокажен. Защото кой би се осмелил да се изправи срещу нещо толкова нечисто? Кой би го дръпнал за ръкава или би се опитал да го обгърне с ръце, за да го задържи?
— В такъв случай с нас определено е свършено — прошепнах ужасено.
— Не мисля. Смятам, че сте в абсолютна безопасност, или поне засега.
Лесно му е на него да го каже!
— Как така?
Отговорът изобщо не закъсня.
— Ако Кириак Меланхтон искаше да ви убие, досега отдавна да сте мъртви!
Последната дума отекна в стените като топовен гърмеж. Брат Гуидо най-сетне се осмели да се включи в разговора ни.
— В такъв случай какво иска от нас?
— Вероятно просто ви следи. Но защо, това вече не мога да кажа. Можем само да се надяваме, че измисленото ти име ви пази — но докога, това също не знам.
И за да ознаменува тази щастлива мисъл, камбаната на параклиса „Паци“ отново заби, привиквайки ни на сватбата на техния стар враг. Миг по-късно, като контрапункт на съперничката си, започна да бие камбаната и на църквата „Сан Лоренцо“ — семейната църква на Медичите, разположена в далечния квартал „Санта Мария Новела“. Двете камбани очевидно намираха покой в хармонията на своите интервали. Ставаше ясно, че времето лети. Затова не ни оставаше нищо друго, освен да се ръкуваме с Никодим от Падуа и да му благодарим.
— Върни се скоро при нас, сине мой! — изрече старецът, който ни бе придружил до портите на манастира и сега стоеше и примигваше под ярката светлина на границата на своето царство.
Брат Гуидо разтърси топло ръката му и отвърна:
— Това вече не е мой дом и никога няма да се върна тук!
В думите му се усети невероятна решителност, но и непоносима тъга. Усетих как сърцето ми се свива съчувствено заради онова, което той беше изгубил. Ясните очи на билкаря потърсиха погледа на младия мъж.
— Напротив, някой ден ще се върнеш — рече кротко и пое ръката на брат Гуидо.
Беше напълно очаквано да поеме протегнатата ръка на своя приятел. Но бе съвсем неочаквано после да се обърне и да поеме моята.
Но го направи.
Трета глава
Флоренция бе същински калейдоскоп от цветове.
След черно-белия свят на неаполитанския двор се чувствах като заслепена от пъстротата на моя град. Напредвахме по улиците с толкова помпозност, колкото ни позволяваше импровизираната ни свита, и навсякъде около себе си виждах нюансите, които толкова ми бяха липсвали сред скуката на бялото и черното. Четиримата послушници от двете ни страни крачеха важно в ливреи в розово и кехлибар. Не разполагахме със знамена на Пиза, обаче брат Гуидо ги бе накарал да носят шалчета в оранжево и червено — цветовете на Партията на Петела, тоест на фамилията Дела Торе, които се развяваха зад гърбовете им като флагове. Минахме под огромната сянка на катедралата Дуомо. Дори и тази свята сграда днес изглеждаше доста по-цветна от обикновено — яркото слънце подсилваше нюансите на трите вида мрамор по нея: зеления, червения и златния. Погледът ми се замая от пъстротата, ушите ми оглушаха от звъна на камбаните. С периферното си зрение забелязах три парцаливи уличници, разхождащи се по стълбите на Баптистерия — прозяваха се и се чешеха под слънчевите лъчи и поклащаха съблазнително крака, примамвайки преминаващите покрай тях мъже. Вдигнах високо брадичка, давайки си сметка колко далече бях стигнала в сравнение с тях. Днес вече се чувствах изцяло като знатната дама, за която се представях.