Към небето 2 към звездите

— Днес ще се справим с този въпрос. След десет минути този кораб ще направи хиперскок до човешката планета Метален рой. Искам ви всички готови в пилотските кабини, готови за излитане в момента на пристигането. Работата ви ще бъде да унищожите вражеските сили. Това ще бъде прекрасно показно защо Върховенството се нуждае от по-активни, добре обучени защитни сили.

Беше странно да го виждам да говори толкова напористо, с отсечени жестове, без нито веднъж да пробута любимото си „олеле, олеле“ или да заеква. Когато изпрати пилотите да се облекат, започнах да разбирам дълбочината на замисъла му. Вероятно още от самото начало се е подготвял за това. Демонстрация на сили, използване на личните му пилоти за унищожението на „човешкия бич“ и подсигуряване на влиянието му.

Тъкмо от това се страхувах още от самото начало. Бях обучавала ескадра, която щеше да бъде използвана срещу моите хора. Трябваше да намеря начин да спра това — да положа основите за мира, който с Куна си мислехме, че можем да постигнем.

— Чудесно — заяви подредилият се до мен Хешо. — Най-сетне ще направят нещо за тези човеци. Това е паметен ден, капитан Аланик. Днес ще си отмъстим на онези, които ни мачкаха!

— Ами… — Какво трябваше да направя? Не можех да му кажа. Можех ли?

Изгубих шанса си, когато кицен се отправиха към кораба си. Аз се врътнах и погледнах останалите от ескадрата си. Къде беше Брейд? Трябваше да говоря с нея.

Видях, че Мориумур е застанал до кораба си и държи каската. Беше оголил донякъде зъби.

— Виждал ли си Брейд? — попитах.

Мориумур поклати глава.

Ангели небесни. Къде беше тя?

— Аланик? — повика ме Мориумур. — Развълнувана ли си? Аз съм разтревожен. Всички са толкова нетърпеливи да се качат в корабите си, но… не за това сме се обучавали, нали? Трябваше да спрем гробокопачите, не да участваме в битка срещу опитни пилоти. Имам нужда от още време. Не съм готов за близък бой…

Най-сетне забелязах Брейд да пресича хангара, вече сложила каската, черният визьор — спуснат. Затичах и я пресрещнах, когато тя потегли към кораба си и започна да се качва по стълбата. Опита се да ме пренебрегне, но аз стиснах ръката ѝ.

— Брейд — повиках я аз. — Ще ни изпратят срещу собствените ти хора.

— Е, и? — изсъска тя, а каската ми пречеше да видя очите ѝ.

— Не те ли е грижа? — попитах. — Това е последният шанс хората да имат свобода. Как е възможно да помагаш шансът им да бъде унищожен?

— Те… те са диви животни. Опасни същества.

— Хората не са каквито Върховенството казва — натъртих. — Мога да твърдя, че е истина след краткото време, откакто те познавам. Ако участваш, ще подкрепиш една лъжа.

— Но животът на останалите от нас ще стане по-добър — заяви тя. — Ако видовете не се страхуват, че човешката империя неочаквано ще изскочи от сенките и ще атакува отново, тогава може би останалите от нас ще построят нещо, което си струва във Върховенството.

— Нима не разбираш колко егоистично е това? Ти ще жертваш живота на хиляди човешки същества, за да можете вие евентуално да живеете по-добре.