Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
— Извинявай, Коб — отвърнах. — Замесих се в политиката на Върховните и… ами не мисля обаче, че вината за това нападение е изцяло моя, но действията ми им дадоха извинение да дойдат.
— Трябваше да се върнеш по-скоро.
— Не можех. Силите ми… уча се, но… искам да кажа, учиш се как да се телепортираш, като използваш ума си. Не е толкова лесно, колкото звучи.
— Струва ми се страхотно трудно.
— Това исках да кажа.
Той изръмжа.
— Ами мисията? Мисията, която вие двамата измислихте, без нужното разрешение?
— Получи се. Престорих се, че съм извънземната, която се разби тук — използвах холограмата на Ем-бот, за да се внедря — и живях сред Върховните достатъчно дълго, за да разбера тайната на хипердрайвите им. — Направих гримаса. — Може и да съм… оплескала някои неща тук и там.
— Нямаше да си ти, ако не ми правеше живота по-труден на всяка крачка, Пумпал. — Той кимна към охраната и те се оттеглиха. Този разговор, поне донякъде, беше тест — и аз го бях издържала. Коб бе почти сигурен, че не съм натрапница.
Коб отпи глътка кафе и ми даде знак да се приближа.
— Какво точно става?
— Върховенството е изградено от няколко групи. Не научих много; не съм сигурна, че разбрах достатъчно. Само че военните се домогват до властта и ще се опитат да ни изтребят, за да затвърдят властта си. Като се освободят от „човешкия бич“, ще се докажат.
На екрана пред нас — на който имаше абстрактна карта на битката с десетки светлинки, които представляваха кораби — „Теглилки и мерки“ бълваше ескадри изтребители. Сякаш бяха няколкостотин от нормалните дронове, с които се биехме. И петдесет други кораби, които блестяха повече от останалите.
— Кораби с пилоти — отбеляза Коб. — Вражески асове. Петдесет са.
— Не са асове — отвърнах. — Но корабите са с пилоти. Върховните подготвяха група истински пилоти за бой с нас. Аз… ами… аз обучих някои от тях.
Чашата на Коб не стигна до устните му.
— Ти наистина си влязла в космическите им части и си се обучавала с тях?
— Ами, да, господине.
— По дяволите. А корабът, който си откраднала? Има ли хипердрайв?
— Не. Но знам тайната. Нали помните жълтия охлюв, който имах? Онзи, който намерих в пещерата на Ем-бот? Върховните ги използват за хиперскоковете. Трябва ни само една експедиция в пещерите на Метален рой, за да хванем още.
— Веднага ще организирам няколко екипа. Стига да оцелеем след тази битка. Някоя друга бомба да си ми подготвила?
— Ами… разкрих се пред един от най-високопоставените министри от правителството и се разбирахме доста добре. Може и да успеем да неутрализираме тази друга фракция в правителството и да сключи мир с нас. Да, стига да оцелеем след битката.
— Ами корабът ти? Онзи, дразнещият?
Обхвана ме срам.
— Оставих го, господине. И Кръвожадния. Враговете ме преследваха и наближаваха и…
— Всичко е наред, войнико — отвърна Коб. — Ти се върна, което е повече, отколкото имахме право да очакваме. — Той се обърна към екрана и все по-нарастващия брой малки светлинки. — Искам те в стая за разпити със записващо устройство, за да ни разкажеш всичко, което помниш за военния им капацитет. Аз ще остана тук и ще направя всичко по силите си, за да преживеем инвазията. Ангели небесни, това са много изтребители.
— Коб — казах аз и пристъпих към него. — Това не са кръвожадни чудовища; те са просто хора. Обикновени хора, които си имат живот, любими хора, семейства.
— А ти срещу кого си мислеше, че се бием през изминалите години? — попита Коб.
— Ами… — Не знаех. Червенооки, безлики създания. Безжалостни разрушители. Не много по-различни от представата, която те имаха за човеците.
— Това е войната — каза Коб. — Група жалки, отчаяни глупаци и от двете страни, които просто се опитват да останат живи. Това е частта, която приказките, които толкова много обичаш, изпускат, нали? Винаги е много по-удобно, когато се биеш с дракон. Същество, за което не трябва да се притесняваш, към което няма опасност да се привържеш.
— Ама…
Той ме стисна за ръката, след това премести някакви документи и внимателно ме настани на стола си. Не ме изпрати веднага за разпита. Може би искаше да остана за още въпроси.
Аз се отпуснах, наблюдавах го как пристъпи напред, за да поема командването. Беше много по-добър в тази работа, отколкото човек предполагаше. Не се опитваше да върши всичко сам. Оставяше и останалите адмирали — които той сам беше избрал заради усета им към битките — да водят отделни части от битката. Намесваше се единствено когато се налагаше. През повечето време куцукаше из стаята, пиеше кафе и даваше насоки тук и там.
Наблюдавах как рояците кораби приближават едни към други. Опитах се да се отпусна на стола, докато гледах. Червени и сини светлинки бяха надупчили екрана — но някои от тях бяха хора, които много обичах. Хора и от двете страни. Беше ли Мориумур там, ужасен, но решителен? Хешо и кицен? Щеше ли Кималин да ги свали?