Към небето 2 към звездите

Бях се приближила толкова много, че когато излязох от нищото — най-сетне — имах чувството, че се опита да ме последва. Опитах се да се промъкна до мястото, където живеехме. Мястото, на което то можеше да открие всичко дразнещо и да го унищожи.

Излязох от нищото с писък, сама, чувствах се така, сякаш едва бях успяла да хлопна вратата пред пастта на чудовището, което ме преследваше. Трябваше физически да овладея треперещите си ръце, когато обърнах кораба си.

И тогава видях най-благословената гледка в живота си. Метален рой блестеше под светлината на слънцето, планета, заобиколена от искрящи метални черупки. Това беше домът ми.

Приближих към черупките с висока скорост. Бойните кораби на Върховните все още бяха на скромно разстояние, но в момента поне не се водеше битка.

За нещастие, когато приближих, осъзнах, че без Ем-бот да ме напътства, първо трябва да поискам ЗСД да ми посочи безопасен курс през защитните черупки. Заех се да вкарам комуникационните кодове на ЗСД и да наглася радиото на подходящия канал.

— Ало? — повиках ги аз. — Чува ли ме някой? Моля ви, обадете се. Тук е Звездна десет, позивна Пумпал. Намирам се в откраднат кораб. Моля ви, не ме сваляйте.

Те не отговориха веднага — въпреки че това никак не ме учуди. Представих си как войникът, който следи комуникациите се свързва с офицера на смяна, вместо да отговори на тайнствения глас на телепортиралата се тийнейджърка пилот. Сигурно са се свързали с някой от екипа ми, за да потвърди, че съм аз, защото гласът, който най-сетне се обади, ми беше познат.

— Спенса? — повика ме гласът на Кималин с лек акцент. — Наистина ли си ти?

— Здрасти, Страннице — отвърнах аз и затворих очи, насладих се на гласа. Приятелите ми бяха липсвали повече, отколкото си бях давала сметка. — Нямаш представа колко е хубаво да чуя някой да говори на английски без преводач.

— Светци над нас! Баба ти каза, че е уверена, че си жива, но… Пумпал, ти наистина ли се върна?

— Да — потвърдих и отворих очи. Сензорите ми за близост неочаквано подадоха предупреждение, въпреки че трябваше да увелича, за да разбера какво се случва. Нов кораб беше излязъл от нищото, появи се на мястото, на което изскочих аз преди няколко минути. Формата му ми беше позната, дълъг, опасен, с множество хангари за изстрелването на изтребители.

„Теглилки и мерки“.

— Не бързай да организираш парти, Страннице — предупредих я аз. — Свържи ме с Коб по най-бързия начин. Върнах се и мисията ми, поне отчасти, беше успешна… но водя компания.