Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
Куна се обърна към мен и се усмихна. Пак тази зловеща, отблъскваща усмивка. Този път тя ме порази и аз осъзнах нещо.
Бях ли виждала друг дион да се усмихва?
Това не беше дионска усмивка. Те стискаха устни в права черта, за да покажат радостта си, а оголваха зъби, за да покажат, че не харесват нещо. Понякога жестикулираха с ръце, като креляните. Не се сещах за друг, включително Мориумур, някога да се е усмихвал.
— Ти се усмихваш — отбелязах.
— Не е ли това изражение знак на приятелство сред твоите хора? — попита Куна. — Забелязах, че имате подобни изражения като хората. Дни наред се упражнявам, когато трябва да говоря с тях и предлагам ръка за помирение. Мислех, че същото изражение може да те зарадва.
Този път той се усмихна и сега забелязах нещо ново. Не беше нещо зловещо, просто непознато. Онова, което възприемах за самодоволство, бе опит да ме накара да се чувствам приятно. Провален опит, но единственият знак, доколкото можех да си спомня — през цялото ми време тук — на дион, който се опитваше да използва едно типично човешко изражение.
Светци и звезди… бях си изградила мнението за този дион изцяло на базата на факта, че не може да се усмихва хубаво.
— Двамата с Уинзик заедно създадохме проекта „Отпор на гробокопачите“, но мотивите ни бяха коренно различни — обясни Куна. — За него това беше начинът да се сдобие с активно пилотиран корпус. За мен целта беше различна. Аз видях част от по-низши създания да служат на Върховенството — да го защитават.
— Може би е глупаво да си представям, но видях деня, когато гробокопачът ще дойде — и един индивид като теб или кицен, или някоя друга раса ще ни спаси. Видях промяна в моя вид, момент, когато започват да разбират, че малко агресия е полезна. Различните начини, по които видовете се държат и силата на съюза ни не е недостатък. Затова те окуражих да се присъединиш към нас.
Той насочи ръка към стаята с черния портал.
— Върховенството е измамно немощно. Ние изпращаме в изгнание онези, които не отговарят на идеала ни за неагресивност. Окуражаваме видовете да се държат като нас, преди да се присъединят и сред нашите представители има добри идеали. Мир, благоденствие за всички. Но за сметка на индивидуалността. Тъкмо това трябва да намерим начин да променим.
Той отново постави пръсти на стъклото.
— Станахме самодоволни, срамежливи. Обзема ме страх, че малко агресия, малко непокорство е точно това, от което имаме нужда. Или пък… или ще станем жертва на първия вълк, който се промъкне през портите.
Повярвах му. Ангели небесни, бях убедена, че Куна е искрен. Можех ли обаче да се доверя на преценката си? След като така погрешно бях разчела изражението му. Аз се намирах сред извънземни. Те бяха хора, обичаха, имаха други чувства, но също така — а това бе абсолютно сигурно — не правеха нещата като хората.
Така че на кого можех да се доверя? На Куна, на Химерна, на Мориумур, на Хешо? Знаех ли достатъчно, за да се доверя на когото и да било от тях? Човек можеше да посвети цял един живот на изучаване на другите видове и пак да обърка нещо. Точно усмивките на Куна бяха доказателство за това.
Аз обаче вдигнах ръкав. Разкопчах предпазителя на гривната, който не ми позволяваше да натисна копчето случайно.
След това си поех дълбоко дъх и деактивирах холограмата.
35.
Куна се ококори, докато ме зяпаше. След това оголи зъби и се дръпна назад.
— Какво? — попита той. — Какво е това?
— Никога не съм била Аланик — признах. — Заех мястото ѝ, когато тя се разби на моята планета. — След това протегнах ръка. — Името ми е Спенса. Ти каза, че чакаш да стиснеш ръката на човек в знак на мир. Е… ето ме.
Това бе може би най-откаченото нещо, което бях правила. Честна дума, не можех да обясня защо го направих. Току-що осъзнах, че не мога да се доверявам на инстинктите си, когато става въпрос за извънземни — навици, изражения и маниеризми бяха съвсем различни от очакванията ми.
Това сега беше различно. Не реагирах инстинктивно. Бях направила избор. Ако имаше някакъв шанс Куна да е искрен, това означаваше край на войната. Можеше да означава сигурност за хората ми.
Не бях сигурна дали това биха направили героите от приказките на бабчето, но аз постъпих така. Бях поела риск.
Надявах се.
Куна — въпреки че се отдръпна назад — пое ръката ми в своята. Предполагам, че част от него се отвращаваше от мисълта да ме докосне. Той обаче се насили да го направи. Куна може и да използваше термини като по-низши създания, но аз бях убедена, че той много се стараеше.