Към небето 2 към звездите

— Ще ти обясня — обещах на приятелката си. — Поне ще се опитам. След…

— Да — съгласи се Кималин. Прегърна ме отново, този път бързо — аз все още бях в пилотската кабина, а тя на стълбичката. След това се смъкна долу и затича към кораба си. Инстинктите ме тласкаха да седна отново и да се включа в битката, но Коб беше категоричен. Първо трябваше да докладвам.

Слязох и видях Дуейн от наземния екип. Той ми се усмихна широко, вдигна палци, след това ме шляпна по гърба за героичното завръщане. Погледнах го с учудване и се опитах да прочета чувствата, изписали се по лицето му — което изведнъж ми се стори странно и различно. Разбрах изражението сякаш със закъснение. Сякаш чаках някой да ми преведе и обясни. Ангели небесни, какво не ми беше наред?

Просто си уморена, казах си аз. През изминалите две седмици се напрягаше до крайност и през всичко време живееше като някой друг. И наистина, в този миг ме захлупи вълна от изтощение, точно когато отворих вратата към коридора, но спрях и погледнах безименния изтребител на Върховните с обич. Той не беше Ем-бот, но ми беше послужил добре. Щях ли някога отново да летя с него? Най-вероятно не. Щяха да го разкостят и анализират; достъпът до здрав крелянски изтребител беше уникална привилегия за ЗСД.

В стерилния коридор, където нямаше метал, открих двама мъже от пехотата, които ме чакаха. Предложиха да ми помогнат да намеря Коб, но аз веднага си спомних охраната и дроновете водачи, които ме придружаваха на борда на „Теглилки и мерки“. Не че от ЗСД ми нямаха доверие. Просто се знаеше, че врагът умее да влияе на умовете на хората, най-вече на сайтониците.

И така… предполагах, че те ми нямат доверие. Не напълно. Това не беше гръмкото посрещане, което очаквах.

Мъжете ме отведоха до командната зала с огромен екран на стената и няколко десетки малки компютърни станции, където членове на командване полети следяха отделните изтребители и напредъка на врага. Бяха свършили доста работа, откакто ме нямаше — премахнатите панели бяха по-малко, отколкото помнех.

Някои от младшите адмирали даваха насоки в битката от командните си позиции. Коб беше застанал зад тях в дъното на стаята, впечатляващ в бялата си униформа, сребърните му мустаци настръхнали на горната устна. Бяха му осигурили невъзможен адмиралски трон, от който да има видимост към всичко, което става наоколо. Той използваше седалката, за да трупа листове, а подлакътника, за кафето, докато преглеждаше доклади и си мърмореше.

— Нощносянкова? — попита той, когато охраната ме въведе. — Какво, по дяволите, си направила? Мисията, на която те изпрати Джорген, не беше ли тайна? На мен ми се струва, че си довела всички Върховни.

Поради някаква причина недоволният глас на Коб бе най-успокояващото нещо, което ми се случваше от завръщането. Въздъхнах тихо. Цялата ми вселена се обръщаше с главата надолу, но Коб бе константа, също като звезда. Гневна, кисела звезда, която пиеше твърде много кафе.