Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
Огледа ме по-внимателно, без да пуска ръката ми.
— Как? Не разбирам.
— Холограма — отвърнах. — В гривната ми.
— Ние нямаме технология, която да създаде толкова малък прожектор! — призна Куна. — Носеха се слухове, че хората имали… през първата война. Докато били в съюз с частиците. Невероятно. Комуникациите от планетата на Аланик… Те знаят ли за теб?
— Казах им, но не знам дали ми вярват. През повечето време просто се опитвах да забавя реакцията им.
— Невероятно — повтори Куна. — Не бива да показваш на никого! Може да се окаже катастрофа. — Тогава той отдръпна ръка и — без да мисли — я изтри в робата. Постарах се да не се обиждам.
— Ти си от планетата черупка — предположи Куна. — Със защитните платформи.
— Метален рой — уточних. — Да.
— Борих се за вас, докато прегракнах — рече Куна. — На закритите заседания на сената, когато някои искаха да ви заличат. Не вярвах… Ти стоиш пред мен, разговаряш с мен? Невероятно! Та ти беше на Към звездите седмици наред! Случайно да си… кажи… убила ли си някого? Случайно.
— Не — отвърнах. — Всъщност не сме такива. През повечето време се опитвах да разбера коя от седемнайсетте стаи да използвам. Ти имаш ли представа колко е объркващо, когато нямаш инструкции?
Куна сви устни в линия. Аз отвърнах на усмивката.
Той ме заобиколи.
— Направо невероятно. Наблюдаваме ви толкова много години, а знаем толкова малко. Смущенията, които предизвикват платформите… Въпреки това… ние ви бомбардирахме, докато не ви върнахме буквално в каменната ера, а след по-малко от век вие отново имате хипердрайви. Не съм сигурен дали да се страхувам, или да се възхищавам.
— В момента да сключим примирие — отвърнах. Докоснах гривната и включих холограмата, за да заприличам отново на Аланик. — Куна, Уинзик е по-луд, отколкото си мислиш. Брейд ми каза някои от плановете му — те се опитваха да вербуват Аланик да се присъедини към някаква група на сайтоници. Мислят, че могат да контролират гробокопачите.
— Със сигурност преувеличават — не повярва Куна. — Програмата, която сме разработили, използва оръжие, което разсейва гробокопачите. Анализът ни доказва, че ако прекарат достатъчно дълго в нашето измерение, без да погълнат планета, те постепенно избледняват. Онова, което ще опитаме да направим, е не да ги контролираме, а да ги разсейваме от населените центрове достатъчно дълго, за да си тръгнат.
— Има и още — продължих. — Ти не си единственият, който се тревожи, че Върховенството ще изгуби контрол, когато всички разберат за охлювите. Уинзик планира да осъществява гробокопаческа атака, за да държи всички в подчинение.
Куна оголи зъби.
— Ако това е истина — каза той, — тогава ме чака много повече работа. Но ти не се тревожи. Програмата ни е още на начален етап. Аз ще потърся истината и ще се противопоставя на политическите аспирации на Уинзик. Той все още не е чак толкова влиятелен, че да не може да бъде спрян.
— Добре. Ще видя какво мога да направя, за да накарам „човешкия бич“ да се отдръпне.
— Не мога да ти позволя да вземеш този дрон.
— Поне ми върни сензорите, които бях инсталирала — отвърнах. — Корабът ми има нужда от тях. — Погледнах Куна. — Моля те, пусни ме, Куна. Ще се върна на Метален рой и ще убедя хората си, че някой сред креляните е готов да разговаря за мир. Според мен ще ме послушат. Какво ще се случи с влиянието на Уинзик, ако неочаквано се окаже, че от министерството му няма нужда? Ами ако човешкият бич се превърне в съюзник на Върховенството, вместо да бъде възприеман като враг?
— Чака ни дълъг път, преди това да се случи — отвърна Куна. — Но, да… представям си. Тогава двамата с теб да сключим сделка. — Куна се поколеба, след това отново ми протегна ръка. — Или сделка, да сключим сделка.
Поех ръката му. След това свих устни в линия. Куна на свой ред се усмихна. Беше нещо като усмивка. Усилието си струваше.
Взех сензора и холограмата, която беше вързана към дрона, и ги натъпках в джобовете на пилотския костюм, но оставих дрона. Куна ме поведе към вратата и аз се опитах да не мисля за горкия извънземен, който бе изпратен в изгнание. Не можех да бъда отговорна за случилото се с него. Просто трябваше да направя каквото мога.
Ами ако наистина сключехме мир? Щеше ли това да означава, че повече няма да имаме нужда от изтребители? Не можех да повярвам — гробокопачите все още бяха някъде в космоса, нали? Щеше да има битки. Винаги щеше да има битки.