Отдел Убийства: Илюзия за грях

— Не повтаряй моите грешки, Саня — често казваше той на сина си, — не протакай с женитбата. Защото ще стигнеш до такава възраст, когато и дяволът вече няма да те ожени.

— Не искам да взимам жена, която се омъжва за пари.

— Абе майната им на тия пари — съветваше го Николай Василиевич, — забрави ги. Мисли си, че изобщо ги няма. Ако знаех, че заради проклетото писателско наследство няма да видя внуци, веднага щях да го откажа.

Идването на Зоя Смирягина дори като гостенка в дома им въодушеви Ташков старши. Той беше сигурен, че ако през изминалите години неговата ученичка не се е променила, непременно ще издържи теста блестящо. Навремето никога не бе забелязвал у нея нищо, което да подскаже, че е хитра и користолюбива.

Прекараха чудесна вечер, мъжете един през друг се надпреварваха да ухажват Зоя, току добавяха в чинията й най-хубавото от трапезата и увлечено разказваха спомени от годините в училището. Но въпреки всичките старания на бащата и сина да развеселят и предразположат младата жена, от лицето й не изчезна отпечатъкът на угнетеност и смирение. След вечерята Саша излезе да я изпрати.

— Нали не бързаш? — попита той, когато слязоха в метрото.

— Не, разбира се. Утре е събота, не съм на работа, мога да си легна и по-късно.

— Искам да те помоля за нещо. Нека идем до квартирата, където се срещате с твоя доктор.

— Защо? — изненада се Зоя.

— Нали каза, че е много зает, затова не бих искал да му губя времето за дреболии. Само ще ми покажеш сградата, където е апартаментът на неговия приятел дипломата, за да преценя дали има вероятност Волохов да е станал очевидец на събитията, които ме интересуват. Ако сградата и входът са разположени така, че той не е могъл да види нищо, тогава изобщо няма да го закачам.

— Добре — тутакси се съгласи тя, — ще ти я покажа.

На два пъти се прекачваха, за да попаднат на Арбатско-Покровската линия на метрото и слязоха на станция „Електрозаводска“. Зоя уверено заведе Ташков до ъгъла на улиците „Електрозаводска“ и „Семьоновска“.

— Почти стигнахме. Ето я сградата, третата от ъгъла.

— Нека идем по-близо — помоли той.

Бавно тръгнаха по улицата. Междувременно младият мъж се преструваше, че преценява разстоянието от входа на сградата, която му посочи Зоя, до някаква точка, известна само на него.

— На кой етаж е апартаментът на дипломата?

— На петия.

— Накъде гледат прозорците?

— Към улицата.

Пак така бавно те се върнаха обратно в метрото и Александър изпрати Зоя до дома й. Не му се искаше да се разделят и трескаво се мъчеше да измисли някакъв предлог, за да я задържи.

— Каква приятна вечер, хайде да се поразходим още малко — предложи той.

— Саша…

Зоя срамежливо го докосна по ръката.

— Навярно не би трябвало да го казвам, глупаво е от моя страна… И самонадеяно… Дори не знам как да ти го кажа.

— Казвай, Зоенка — окуражи я Саша, — не се стеснявай, нали сме приятели от деца.

Всъщност той знаеше какво иска да му каже, но нямаше желание да го чуе. Беше сигурен, че Волохов не изпитва никакви чувства към нея и затова така я мами. Тя напразно се надява и чака. Но той ще я напусне при първата появила се възможност веднага щом му стане неудобна.