Отдел Убийства: Илюзия за грях

Без да пророни дума, мъжът свали слушалката от телефона на стената. След две минути Мирон вече седеше в стаята на Василий.

— Чух, чух — загрижено го прекъсна Василий. — И какво предлагаш?

— Бях длъжен да ви предупредя. Тя е толкова изплашена, че не може да се занимава. Ако наистина ще идват някакви хора да преценяват интелектуалното й равнище и знанията по математика, гарантирам ви, че ще бъдат ужасно разочаровани. Аз и по-рано ви обърнах внимание, че Наташа показва съвсем променливи резултати — ту блестящи, ту абсолютно посредствени, но не можех да си обясня на какво се дължи това. Сега разбирам, че може би понякога нещо я боли или просто се чувства зле, но е принудена да търпи, защото се страхува, че ще й дадете някакво противопоказно лекарство. Смятам, че трябва да сте наясно с това положение. При стрес, а още повече при болки Наташа не е в състояние да работи. Ако й дадете някакво лекарство, може да има фатални последици. Вие какво, не знаехте ли това, преди да я доведете тук?

— Не е твоя работа — намръщено промърмори Василий. — А тя самата не знае ли какво не бива да й се дава?

— Там е въпросът, че не знае. Лекарите са имали грижата. Това е било достатъчно. От собствен опит знам, че лекарите обикновено не казват нищо на болния, само записват в картона му. И на мен веднъж ми се случи. Изрязаха ми апендицита, а след операцията докторът каза, че съм проявил алергия към едно лекарство. Точно така се изрази: „едно лекарство“. А към кое именно, изобщо не благоволи да ме осведоми. Имате представа как се отнасят лекарите с пациентите. Като с опитни зайчета, които няма нужда да знаят какво ще правят с тях.

— В картона записват, така ли? — замислено повтори Василий. — Добре, ще видя какво може да се направи. Връщай се при малката и работете. Впрочем каква е тая текстова програма, на която я учиш? По-добре я занимавай с химия.

— Аа, не е така — горещо възрази Мирон. — Сега навсякъде се използват компютри. И умението да се работи с тях винаги се приема за плюс, когато кандидатстваш за работа. Разбира се, ако вие нещо премълчавате и въпросът не е да се даде на момичето работа…

— Точно за това е въпросът — нетърпеливо го прекъсна Василий. — Много си бил грижовен бе, човек ще рече, че си й роден брат.

— Ами то е от скука — подсмихна се Мирон. — Нали трябва да си намеря някаква занимавка, щом не ме пускате да излизам. Ако ме бяхте пуснали до селото, може пък да ми беше излязъл късметът.

— Ще изтраеш. Я гледай какво му се приискало… Върви да работиш.

Мирон се върна в стаята на Наташа. Лицето й беше разплакано, но в очите й се четеше ням въпрос. Мирон мълчаливо седна до нея пред компютъра. На свободната половина бяха изписани математически формули, а под тях въпросът:

„Добре ли направих?“

Момъкът се престори, че проверява формулите, после одобрително кимна:

— Умница, всичко си направила много добре. Виждаш ли, че можеш, когато се стегнеш. Ти изобщо не бива да се вълнуваш и разстройваш.

— Да, знам — кимна Наташа.