Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Беше завил още три пъти, всеки път наляво, когато нещата започнаха да се променят.

Вече се замисляше да се върне обратно — последният завой го беше отвел до един тунел, който сега се спускаше стръмно надолу, — когато забеляза петна върху стените. Доближи факлата и видя, че пукнатините между камъните са пълни с мъх. Мъхът — сигурен беше — означаваше вода наблизо. Усети такава изгаряща жажда, че откъсна шепа мъх и я лапна. След няколко внимателни сдъвквания успя да я преглътне. Повдигна му се и за момент си помисли, че ще повърне. Беше отвратително горчиво, но съдържаше влага. Ако трябваше, можеше да го яде и вероятно да оцелее за известно време, но се помоли да му се открие друга възможност.

Тъкмо оглеждаше фините листенца, опитвайки да прецени дали е в състояние да преглътне още едно парче, когато забеляза бледи следи в ямката, останала от първото парче. Присви очи и приближи факлата. Ясно личеше, че е контур от някаква рисунка — извити успоредни линии и изтрити фигури, напомнящи листа или венчелистчета. Времето ги беше заличило почти напълно, но му напомниха за грациозните гравюри, които беше виждал в Да'ай Чикица и Сесуад'ра. Ситски произведения? Толкова скоро ли беше стигнал така дълбоко?

Огледа тунела и неравните, нащърбени камъни. Не можеше да си представи сити да изграждат подобно място дори поради крайно основателни причини. Но ако не ситите бяха прокопали тези тунели, защо върху стените имаше ситски гравюри?

Тръсна глава. Излишно много въпроси, след като единственият съществен беше къде да намери вода и кой път води навън.

Започна да оглежда внимателно стените, докато продължи нататък, но откриването на мъха не беше последвано от по-полезна находка. Тунелът започна да се разширява и следващите два прохода, по които тръгна, бяха изградени по-изкусно с гладки стени и равен под. Докато оглеждаше поредното разклонение, стъпи върху… нищо.

С вик на паническа изненада Саймън се вкопчи в стената. Факлата излетя от ръката му, пропадна в тъмнината, в която едва не бе рухнал самият той, и под втрещения му поглед тупна и се търкулна. Най-накрая спря, пламъкът потрепна… но не угасна.

Стълби. Факлата лежеше върху площадка на грубо стълбище, което се спускаше надолу. Първите пет-шест стъпала бяха рухнали или строшени и на мястото им бяха останали едва забележими ръбове.

Не искаше да слиза. Искаше да се изкачва.

„Все пак стълби! Може би там долу има нещо, което може да ми помогне. Какво по-лошо би могло да ми се случи? Нищо. Или всичко“.

Завоят беше наляво, така че нямаше да се заблуди напълно, ако изборът му се окажеше неподходящ. Но щеше да е много по-лесно да преодолее разстоянието от липсващите стъпала — дълго почти два пъти колкото него — надолу, отколкото нагоре, ако реши да се върне. Може би трябваше да тръгне в някоя от другите посоки…

„Какви глупости се мотаят из главата ти?“, наруга се той.