Повелител на сенките [bg]

— Джулиън е буден — предаде Кит, избирайки да не спомене, че призракът може би си пада по него.

Тай се присъедини към Ливи до вратата.

— Идваш ли, Кит?

Кит поклати глава, учудвайки сам себе си. Ако някой го беше попитал само преди няколко седмици дали би му харесало да го оставят насаме с един призрак, би отговорил отрицателно. Пък и сега едва ли можеше да се каже, че перспективата го изпълва с възторг, но не го и притесняваше. У Джесамин нямаше нищо плашещо. Изглеждаше по-възрастна отколкото като че ли беше, леко печална и съвсем не мъртва.

Само че действително беше. Тя се понесе по течението, нахлуло от отварянето и затварянето на вратата, отпуснала дълги бели пръсти върху полицата на камината.

— Не е нужно да оставаш — каза на Кит. — Много скоро вероятно ще изчезна. Дори призраците се нуждаят от почивка.

— Исках да те питам нещо. — Кит преглътна мъчително; сега, когато моментът беше настъпил, гърлото му изведнъж бе пресъхнало. — Виждала ли си… виждала ли си баща ми? Той умря наскоро.

Кафявите й очи се изпълниха със съжаление.

— Не. Повечето хора не стават призраци, Кристофър. Само онези, които са оставили недовършена работа на земята, или са умрели с чувството, че дължат нещо някому.

— Баща ми никога не е мислил, че дължи каквото и да било на когото и да било — измърмори Кит.

— По-добре е, че не съм го видяла. Това означава, че е продължил напред. Че е намерил покой.

— Продължил накъде? — Кит повдигна глава. — В рая ли е? Искам да кажа, не ми изглежда особено вероятно.

— Кристофър! — Джесамин звучеше шокирана.

— Сериозно. Ти не го познаваше.

— Не знам какво идва след смъртта — каза Джесамин. — Теса някога се отбиваше и ми задаваше същия въпрос. Искаше да знае къде е Уил. Ала той не остана тук — умря щастлив и спокоен, и продължи напред. — Ръцете й изпърхаха безпомощно. — Аз не съм като Харон[15]. Не съм лодкар. Не знам какво има от другата страна на реката.

— Трябва да е ужасно. — Кит сви ръката си в юмрук и усети как новият му Знак го жегна. — Би могло да бъде мъчение без край.

— Би могло — съгласи се Джесамин. В ефирния й като перце глас имаше мъдрост. — Но не мисля така.

Тя наведе глава. Светлината на огъня хвърляше отблясъци в светлорусата й коса, а после тя изчезна и Кит остана сам в стаята. В следващия миг обаче в ръката му се появи нещо, което изпращя, когато той се раздвижи.