Повелител на сенките [bg]
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Тъмни съзаклятия #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-208-3
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелител на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
Миг по-късно вдигна изненадано поглед, когато върху него падна сянка — Тай стоеше зад гърба му, със стили в ръка и грейнали очи.
— Ти си десничар — каза, — така че подай ми дясната си ръка.
Кит се задави с бисквитата от изненада; Ливи се изпъна в креслото.
— Тай. Недей. Той не иска Знак. Просто се шегуваше.
— Аз… — започна Кит, но Тай вече беше придобил цвета на стара слонова кост и бе отстъпил назад, ужасен. Очите му се извърнаха от тези на Кит. Ливи понечи да стане от креслото.
— Не… Не, искам го — увери го Кит. — Бих искал да имам Знак. Прав си, време е да получа истински.
Мигът сякаш увисна във въздуха. Ливи беше наполовина станала от креслото. Тай примигваше учестено. А после той се усмихна лекичко и сърцето на Кит отново заби нормално.
— Подай ми дясната си ръка тогава — каза Тай.
Кит се подчини и установи, че Тай не бе излъгал — Знакът наистина болеше. Усещането беше такова, каквото си представяше, че е да си направиш татуировка: дълбок, парещ бодеж. Докато Тай приключи, очите на Кит се бяха насълзили.
Той размърда пръсти, взрян в ръката си. Щеше да го има завинаги, това око върху опакото на дланта си, което Тай беше нарисувал там. Никога не можеше да го изтрие или промени.
— Чудя се — подхвърли Тай, докато прибираше стилито обратно в колана си, — къде ли се намира онази къща на Малкълм в Корнуол.
— Мога да ви кажа точно къде е — заяви момичето, застанало до камината. — В Полперо.
Кит зяпна. Абсолютно сигурен бе, че само допреди миг то не беше там. Беше русокосо, съвсем младо и… прозрачно. Той виждаше тапетите през нея.
Беше по-силно от него. Кит изкрещя.
Бриджет беше завела Ема в спалня, която като че ли беше избрала предварително, и Ема много скоро разбра защо: на стената имаше разграфявания за ръст, от онези, които правиш, като накараш някой да застане до стената и отбележиш с чертичка колко е висок, заедно с датата. Над едната пишеше Уил Херондейл, а над другата — Джеймс Карстерс.
Стаята на един Карстерс. Ема обхвана лактите си с ръце и си представи Джем, милия му глас, тъмните му очи. Липсваше й.
Ала това не беше всичко; в края на краищата, Джем и Уил биха могли да отбелязват ръста си във всяка стая. В чекмеджето на нощното шкафче Ема откри купчинка стари снимки, повечето от които бяха от началото на двайсети век.
Снимки, на които се виждаха четири момчета, в различни моменти от живота им. Изглеждаха весела тайфа. Две от тях (едното — тъмнокосо, другото — русо) бяха заедно на почти всички снимки, преметнали ръце през раменете си, смеещи се. Имаше и момиче с кестенява коса, което много приличаше на Теса, ала не беше тя. Самата Теса също беше тук, изглеждаща съвсем същата, с невероятно красив мъж, наближаващ трийсетте. Прословутият Уил Херондейл, досети се Ема. Имаше и момиче, с тъмночервена коса, мургава кожа, и сериозно изражение. В ръцете си то стискаше златен меч, който Ема разпозна мигновено, дори и без помощта на надписа върху острието: Аз съм Кортана, от същата стомана и закалка като Жоайоз и Дюрендал.
Кортана. Което и да беше момичето на снимката, то беше Карстерс.
На гърба някой беше надраскал думи, които изглеждаха взети от поема. Раната е мястото, през което Светлината прониква в теб.
Ема дълго се взира в тях.
— Наистина не е нужно да крещиш — заяви момичето сърдито. Имаше страшно английски акцент. — Аз съм призрак, това е всичко. Държиш се така, сякаш никога не си виждал призрак.
— Не съм — отвърна Кит, жегнат.
Ливи скочи на крака.
— Кит, какво става? С кого говориш?
— С призрак — отвърна Тай. — Кой е, Кит?
— Името ми е Джесамин — каза момичето. — А само защото преди не ме виждаше, не означава, че не се опитвах.
— Името й е Джесамин — предаде Кит. — Твърди, че се опитвала да привлече вниманието ни.
— Призрак — повтори Тай, взирайки се в камината. Ясно бе, че не я вижда, но бе ясно също така, че има доста добра представа къде е застанала. — Казват, че по време на Тъмната война Лондонският институт бил спасен от един призрак. Тя ли е била?
Кит изслуша отговора и го повтори:
— Казва, че е тя. Изглежда адски самодоволна от това.
Джесамин го изгледа свирепо.
— Освен това твърди, че знае къде е живял Малкълм — добави Кит.
— Така ли? — Ливи се приближи до писалището и грабна химикалка и един бележник. — Ще ни каже ли?
— Полперо — повтори Джесамин. Беше много хубава, с руса коса и тъмни очи. Кит се зачуди дали е странно да намираш един призрак за привлекателен. — Малко градче в Южен Корнуол. Малкълм понякога говореше за плановете на къщата си, когато идваше в Института. — Тя махна с прозрачната си ръка. — Много се гордееше с нея… намираше се навръх някакви прочути пещери. Ужасно е, че се оказа такъв злодей. И горкият Артър — добави тя. — Понякога го наглеждах, докато спеше. Сънуваше страшни кошмари за земите на феите и брат си.