Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Талисмана, Отон, Талисмана! – той разтърси раменете на командира си.

Но Отон оставаше неподвижен и безгласен, загубил съзнание от удара. Ръцете на хобита трескаво зашариха по тежкото тяло в търсене на скъпоценния и зловещ пръстен. Той страшно бързаше, озърташе се, и не непразно – отрядът всеки миг щеше да бъде напълно разгромен. Ала припрените пръсти на Фолко. не съумяваха да открият Талисмана... и тогава хобитът отчаяно сграбчи верния си лък, фссът! – и старият гур магьосник падна от канарата с разперени ръце. Фсссът! – и вторият от гурите рухна по очи в огъня.

- Насам! При мен! Тук е командирът! – разкрещя се хобита, оголвайки меча.

Гурите насочиха към него лъкове си, но ризницата отрази стрелите. Войниците, сякаш внезапно събудени, развъртяха оръжия в стоманени дъги. За кратко хобитът се оказа притиснат от петима троли, но окопитилите се воини на Отон навреме му се притекоха на помощ. Докато горе гурите магьосници палеха нов огън, докато се суетяха и подскачаха, силата на заклинанията им отслабна, хора и орки напълно се съвзеха. Отрядът се стегна и противникът незабавно усети разликата. Пред хобита застанаха четирима ангмарци и няколко орки, които накараха нападащите да отстъпят, убиха три трола, но и самите дадоха жертви. Скъпоценните секунди бяха спечелени. Стенейки от напрежение, Фолко., успя да обърне възтежкото тяло на Отон, бръкна дълбоко под ризницата и напипа малка кожена кесийка на здрава верижка. Пръстите дръпнаха връзката – и хобитът се изправи. Бледото златно колелце бе на дланта му.

Обхвана го странно чувство – сякаш стоеше над бездънна пропаст, а от дълбините й вееше сух, парещ лицето жар. Пред мисления му поглед прехвърчаха като подхванати от вихрушка откъснатите сини листенца на скъпоценното цвете, а стотици далечни гласове призоваха: „Спри! Не го слагай!“ Потокът на познатата мътна сила, затъмняваща съзнанието, избликна навън... но спря, безсилен да преодолее бариерата на волята на хобита който светкавично издигна около загадъчния Талисман здрава и засега непреодолима за тази сила ограда. Мрачна и тъмна бе мощта на Талисмана. Нищо освен задгробна празнина не виждаше в нея хобитът, загледан втренчено се в нея със своето чудно изострило се вътрешно зрение – дар от същото онова Синьо цвете, което той бе спасил от гибел. И сега Фолко. виждаше всичко като че ли през стрък синкави листенца. Но те не пречеха – напротив, всяко от тях приличаше на вълшебна лупа, като помагаше да се различат подробностите на вътрешната същност на Талисмана.

Но не само тежкият мрак без ивица светлина изграждаше силата на страховития Пръстен, Фолко. различи и втори слой – върху мрачния фундамент имаше и нещо друго. То бе могъщо, но не черно, трептеше като своенравно човешко сърце и хобитът не съумя веднага да определи какво е то. В този слой беше смесено какво ли не, сякаш без да гледа злополучният творец бе хвърлил в тегела частица от самия себе си. И неочаквано хобитът се досети.