Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Следите по друма говореха, че оттук доста отдавна не са минавали кервани, и дори някой да е имал намерение да прави засада в теснината отпред, вече да го е направил. За всеки случай Отон заповяда на всички да се въоръжат.

На сутринта на следващия ден те навлязоха в прохода, Фолко. въртеше смаяно глава – такава красота се откри пред погледа му. Въпреки студа, от подоблачните стръмнини надолу се спускаха блестящи водопади. Огромни ледени висулки бяха застинали като чудновати змии. Зимата причудливо беше украсила чудноватите зеленикаво-черни скали на теснината, превръщайки я в приказен елфически замък. Небето бе синьо, ярко светеше слънце, искреше сняг, сияеше скреж, в ледените тунели ромолеше непокорената от студа тъмна и бърза вода.

„Прекалено хубаво е всичко. Направо си проси да стане беля“ – помисли си Фолко.

И не се учуди, когато внезапно във въздуха засъскаха нечии дълги черни стрели.

- Е-хо-хо! Нападай! Убивай! – екнаха наоколо дрезгави и груби гласове.

Хобитът приготви лъка и вдигна глава. Издигайки облаци сребрист снежен прах, право към замръзналия и наежил стомана отряд от склоновете се свличаха омотани в космати кожи същества. Едните бяха високи, плещести, а другите едва стигаха на Фолко. до рамото. Нападателите размахваха копия и пускаха стрели.

„О, могъщи Ауле! Гури и планински и пещерни троли.“ – без страх си помисли хобитът, защото нямаше време да се плаши.

Ръцете му вече си вършеха своето – снегът на близкия склон потъмня от кръвта на единия от противниците.

Отон смело излезе напред, нещо извика, но едно копие, криво и калпаво, макар и тежко, го удари в гърдите. То не проби ризницата, но изхвърли командира от седлото на земята.

Ала не по-малко храбрите от предводителя си воини в първия миг се стреснаха. Всички помнеха заповедта да уреждат нещата по мирен начин и затова се опитваха да се отбраняват, без да проливат излишно чужда кръв. Но яките троли замлатиха щитовете им с тежките сопи, а гурите пускаха отгоре множество стрели, които въпреки лошите си върхове биеха силно и болезнено, Фолко. бързо се огледа. Само той и джуджетата се защитаваха яростно, останалите отблъскваха ударите схванато и вяло. Неколцина стари гури, които стояха на висок скален корниз, се стремяха да засилят стъписването и объркването на воините на Отон – те правеха с ръце странни движения и хвърляха в малък огън някакви корени, които пламваха в пукот и дим.