Зовът на барабана [bg]

Един крак се изстреля изпод мечката, риташе трескаво и се забиваше в земята. Беше събул ботушите и чорапите си, когато устроихме лагера; аз ахнах, щом босото му стъпало се плъзна през остатъците от огъня и вдигна дъжд от искри.

Ръката му беше полускрита в гъстата козина. Другата се вдигаше и замахваше; явно не беше изпуснал кинжала. В същото време стискаше с всички сили врата на мечката надолу.

Тя се мяташе, млатеше с едната лапа, опитваше се да се отърве от тежестта около врата си. Като че ли изгуби равновесие и политна тежко напред със силен гневен рев. Чух приглушен тътен, който май не идваше от мечката, и се огледах трескаво за нещо, което да използвам като оръжие.

Мечката пак се изправи и се разтърси мощно.

Зърнах за миг лицето на Джейми, разкривено от усилието. Видях едното око, ококорено към мен, опитваше се да отмести устата си от острата козина.

— Бягай! — изкрещя. Тогава мечката го връхлетя отново и той изчезна под сто и петдесет килограма мускули и козина.

Със смътен спомен за Маугли и Червеното цвете, аз задрапах трескаво по влажната полянка, но намерих само малки парченца овъглени пръчки и сияещи въглени, които изгориха пръстите ми, но бяха твърде мънички, за да ги хвана.

Винаги бях мислила, че мечките реват, когато са разгневени. Тази издаваше много шум, но ми звучеше по-скоро като голямо прасе — пронизителни писъци и задавени звуци, примесени със страховито ръмжене. Джейми също издаваше доста шум, което бе успокоително при дадените обстоятелства.

Напипах нещо студено и хлъзгаво; рибата, хвърлена до огъня.

— Майната му на Червеното цвете — промърморих. Хванах една пъстърва за опашката, изтичах напред и зашлевих мечката по муцуната с нея колкото сили имах.

Тя затвори уста и доби изненадан вид. После обърна глава към мен и скочи, по-бързо, отколкото си мислех, че е възможно. Аз политнах назад, паднах по задник и нанесох последен силен удар с рибата, преди мечката да се втурне към мен, понесла Джейми на гърба си.

Сякаш бях в месомелачка; за миг настъпи пълен хаос, накъсван от удари и усещането, че се задушавам под огромно, смърдящо космато одеяло. После изчезна, остави ме натъртена по гръб на тревата, осмърдяна силно на меча урина и примигваща към вечерницата, която сияеше кротко в небето.

На земята обаче нещата не бяха така кротки. Претърколих се на четири крака и изкрещях „Джейми!“ към дърветата, където една огромна аморфна купчина се търкаляше напред-назад, трошеше дъбови фиданки и излъчваше какофония от рев и келтски ругатни.

Вече беше съвсем тъмно, но звездите сияеха достатъчно, за да различа какво става. Мечката пак беше паднала, но вместо да стане и да скочи, този път се претърколи по гръб, като мяташе лапи в усилието си да докопа нещо. Едната предна лапа се стовари тежко и се чу силно сумтене, което не ми се струваше мечешко. Усетих миризма на кръв.