Зовът на барабана [bg]

— Защо, по дяволите? — попита той изумен. — Не съм виждал жена да ражда, но съм чувал неведнъж, да ти кажа. И проклет да съм, ако мога да разбера защо жена с всичкия си ще го направи, ако има избор.

— Ами… — замълчах, не исках да изглеждам мелодраматична, но това беше истината. — Ами — казах малко отбранително — помислих си, че ще умра и не исках да умра в съня си.

Той не беше шокиран. Само изви вежда и изсумтя развеселен.

— Не си искала?

— Да, а ти? — Извъртях глава към него. Той потърка основата на носа си, още изглеждаше развеселен.

— Ами вероятно. Едва не ме обесиха и чакането хич не ми хареса. Едва не ме убиха в битка няколко пъти; не мога да кажа, че тогава ме беше грижа дали ще умра, тъй като бях твърде зает, за да мисля за това. А после, когато едва не умрях от раните и треската, бях толкова нещастен, че нямах търпение да дойде смъртта. Но като цяло, ако имах избор, мисля, че бих искал да умра в съня си.

Наведе се и ме целуна леко.

— За предпочитане в леглото, до теб. На много преклонна възраст. — Докосна леко с език устните ми, после стана и изтърси от бричовете си сухите дъбови листа.

— Най-добре да запаля огън, докато има достатъчно светлина, за да виждам огнивото — каза той. — Ще донесеш ли рибата?

Оставих го да се оправя с огъня, а аз слязох надолу по хълма до потока, където бяхме оставили наловената пъстърва, която висеше от влакната в ледената вода. Когато се върнах горе, вече беше толкова тъмно, че виждах само силуета му, клекнал над малка купчинка тлеещи съчки. Струйка дим се издигаше като благовоние, светла между дланите му.

Изчистих рибата във високата трева и седнах на пети до него, гледах как слага съчки в огъня, изгражда го търпеливо — барикада срещу спускащата се нощ.

— Според теб какво ли е? — попитах внезапно. — Да умреш.

Той се взираше в огъня, мислеше. Една горяща вейка се пречупи и пръсна искри, които се понесоха надолу, примигвайки, преди да докоснат земята.

— „Човекът е като тревата, която съхне и се хвърля в огъня; той е като искрите, които политат нагоре… и мястото му вече не го познава.“ — цитирах аз тихо. — Според теб има ли нещо след това?

Той поклати глава, взираше се в огъня. Видях как поглежда отвъд него, към студените ярки искри на светулките, които примигваха сред тъмните стъбла.

— Не знам — рече тихо. Рамото му докосна моето и аз облегнах глава на него. — Така казва Църквата, но… — Очите му още се взираха в светулките, които примигваха сред тревата, светлината им беше неугасима. — Не, не знам. Но мисля, че там може би не е никак лошо.

Той наклони глава, притисна буза в косата ми за миг, после се изправи и посегна към кинжала си.

— Огънят се разгаря.

Нощта беше прогонила задуха на следобеда и лек вечерен бриз развяваше влажни кичури по лицето ми. Вдигнах глава със затворени очи, наслаждавайки се на хлада след жегата на деня.