Зовът на барабана [bg]

— Не. Но ако ще ме гъделичкаш, сасенак, няма да ми хареса — каза той с пъшкане.

— Няма — уверих го. Прокарах леко ръце по ребрата му и натиснах леко. Под кожата не се напипваха отчупени ръбчета, нямаше зловещи хлътнали меки места; може и да имаше нещо спукано, но не и счупено. Той изхълца и потрепна под ръката ми. — Тук ли боли?

— Да — каза през зъби. Започваше да трепери и аз побързах да донеса наметалото му и завих раменете му.

— Добре съм, сасенак — каза и отблъсна опитите ми да му помогна да седне. — Върви да провериш конете, сигурно са изплашени. — Така беше. Бяхме ги спънали малко встрани от полянката; и те бяха направо обезумели от ужас, ако се съдеше по приглушения тропот и цвиленето в далечината.

От дълбоките сенки под дърветата още се чуваха свистящи стонове; така човешки, че космите по тила ми настръхнаха. Като се постарах да ги заобиколя отдалече, аз открих конете, които бяха в една брезова горичка на няколкостотин метра оттам. Изцвилиха, когато усетиха миризмата ми, доволни да ме видят, въпреки че бях покрита с меча урина.

Когато ги успокоих и ги насочих пак към поляната, жалните звуци от сенките бяха стихнали. На полянката се виждаше слабо сияние; Джейми беше успял да разпали огъня.

Клечеше до него, все така треперещ под наметалото. Аз хвърлих няколко съчки в пламъците, за да не угаснат, и насочих вниманието си към него.

— Наистина не си тежко ранен, нали? — попитах, все още разтревожена.

Той ми се усмихна криво.

— Ще се оправя. Тя ме халоса здравата през гърба, ама не мисля, че е много тежко. Ще погледнеш ли? — Изправи се, смръщвайки се, и се попипа леко отстрани, докато аз минавах зад него.

— Какво ли я накара да нападне? — попита той и извърна глава към трупа на мечката. — Майърс каза, че черните мечки не нападат често, без да са провокирани по някакъв начин.

— Може би някой друг я е провокирал — предположих аз. — И после е имал достатъчно ум да избяга. — Вдигнах наметалото и подсвирнах под нос.

Гърбът на ризата му висеше на парцели, изцапани с пръст и пепел и подгизнали от кръв. Този път неговата кръв, не на мечката, но за щастие не беше много. Внимателно отдръпнах разкъсаната риза и разкрих дългата извивка на гърба му. Четири следи от нокти минаваха от лопатката към мишницата; дълбоки, гадни драскотини, които вече се издуваха.

— О! — казах със съчувствие.

— Е, все пак гърбът ми и без това не е красива гледка — пошегува се вяло той. — Наистина ли е толкова лошо? — Извъртя се, в опит да погледне, но спря и изсумтя, защото движението напрегна натъртените му ребра.

— Не, но е мръсна. Трябва да я промия. — Кръвта вече беше започнала да се съсирва; раните трябваше да се промият веднага. Завих го пак с наметалото и сложих тенджерка с вода да кипне, като се чудех какво друго мога да използвам.

— Видях сигониум до потока — казах аз. — Мисля, че ще го открия по памет. — Подадох му бутилката с ейл, която бях донесла от дисагите, и взех кинжала му.