Кръвта на боговете [bg]

Късно следобед Брут се беше качил на градските стени и сега гледаше строените за бой легиони, достигащи до средата на западния склон. Ако Марк Антоний и Октавиан атакуваха, щяха да напредват нагоре, обсипвани с копия, олово, желез­ни стрели и някои други изненади, които им беше подготвил. Гледката би трябвало да го изпълни със задоволство, но недос­татъкът на подобна силна позиция бе в това, че противникът можеше да маневрира свободно - за разлика от него. Те бяха свободни да обикалят целия околен терен и да търсят слаби места, а на него му оставаше единствено да седи и да чака на­чалото на истинската касапница.

От височината на градската стена и благодарение на накло­на Брут виждаше на цели мили на запад, чак до огромния лагер на Октавиан и Марк Антоний. Гледката беше необичайна за човек с неговия опит - високите насипи с палисада, портите и стражите, характерни за Рим на бойното поле - и в същото време това, което виждаше, беше врагът му. Странно беше да е в положението, в което се бяха оказвали толкова много народи, откакто римляните бяха напуснали пределите на седемте хъл­ма, облечени в желязо.

Когато видя, че Марк Антоний е заел позиция на десния фланг, Брут остана донякъде разочарован. И двете страни има­ха двама главнокомандващи, но Касий щеше да се изправи срещу Марк Антоний, а Брут отново трябваше да се занимава с момчето. Изхрачи се върху сухите камъни. Много добре си спомняше Октавиан. Беше го учил да язди, или най-малкото да язди с кавалерията. Устните му се изкривиха в усмивка, когато осъзна, че се чувства предаден заради това, че ще трябва да се изправи срещу младежа на бойното поле. Може би Октавиан щеше да изпита същото чувство, когато дойдеше времето.