Кръвта на боговете [bg]

Октавиан присви очи срещу слънцето; болката в главата пулсираше, сякаш следваше ритъма на сърцето му. Беше при­викнал с жаждата през последните осем дни и си повтаряше, че му е по-леко на гърба на коня, отколкото на легионерите, които маршируваха на изток. Когато спираха, се редяха на опашка, за да напълнят меховете си с вода. Най-опитните пиеха рядко, като преценяваха внимателно времето между отделните глът­ки, за да им остава малко запас.

През първия ден се бяха отдалечили на двайсет мили от брега, а на втория изминаха почти двайсет и четири. Това се оказа средното им темпо, когато легионерите установиха, че мускулите им заякват. Това беше едно от любимите занимания на мъжете, докато бяха на поход - да вземат дължината на крач­ката си от три стъпки, после да умножават броя на крачките и да получават изминатите мили. Дори без карти легионите през цялото време имаха доста добра представа какво разстояние са изминали.

Когато спряха по обед, Октавиан седна в сянката на едно крайпътно дърво и избърса потта от лицето си. Погледна бу­тилката си от полирано желязо, запоена с калай и поставена в месингов кожух. Знаеше, че трябва да я напълни, но усеща­ше вкуса на метал в устата си и при мисълта за още глътка от топлата като кръв вода му призляваше. До следващото спиране оставаха часове и той или трябваше да стане и да напълни бу­тилката от бъчвите, карани след легионите, или да поръча на някой да го направи вместо него. Нито едната от възможности­те не му допадаше. „Водоносците ще се появят всеки момент“, каза си той. Слънцето обаче беше започнало да пече по-силно и го усещаше върху кожата си като удари с чук.

Тръсна уморено глава в опит да махне шилещата пот от очи­те си. Никой от мъжете около него като че ли не страдаше мно­го от жегата. Меценат и Агрипа дори изглеждаха свежи и отпочинали. Бяха в чудесна форма, досущ като конете, които яздеха.