Мозайка от убийства [bg]

— Може би. Но ще приключи много бързо. И дори не е сигурно, че от Би Би Си ще продължат с проекта за телевизионен сериал по книгите.

— Не виждам защо смъртта му да има някакво значение за това — казах аз. — Защо да се отказват точно сега?

— Алан не е подписал договора с тях, преди да умре. Все още са имали спорове около подбора на изпълнителите за главните роли, а сега ще им се наложи да изчакат, за да разберат кой държи правата след смъртта му, така че може би ще започнат преговорите отначало.

Бела се претърколи и изръмжа насън под бюрото и мислите ми за миг прескочиха обратно към онзи кучешки нашийник, който Атикус Тип беше намерил във втората спалня в жилището на портиера в имението. Някой беше прерязал гърлото на Бела, кучето на Том Блекистън. Нашийникът очевидно беше улика. Но как се връзваше това с всичко останало?

— Алан спомена ли нещо за сериала, когато бяхте в клуба? — попитах аз.

— Не. Нищо.

— Но двамата сте имали спор.

— Не бих се изразил така, Сюзан. Имахме несъгласие по отношение на заглавието на книгата му.

— На теб не ти харесваше, така ли?

— Просто си мислех, че думата „убийства“ в заглавието е прекалено често срещана, като в сериала „Убийства в Мидсъмър“. Не биваше да повдигам този въпрос — но по това време все още не бях чел книгата, така че нямаше за какво друго да си говорим.

— И точно тогава онзи сервитьор е изпуснал чиниите.

— Да. Алан беше по средата на изречението. Не си спомням за какво говореше. Но в този момент се разнесе страшен трясък.

— Ти каза, че той се е ядосал.

— Да. Стана и отиде да говори с него.

— Със сервитьора?

— Да.

— Станал е от масата?

Не знам защо се интересувах толкова от това. Просто ми се струваше твърде необичайно да го направи човек.

— Да — потвърди Чарлс.

— Това не ти ли се стори странно?

Чарлс се замисли, преди да отговори:

— Всъщност не. Двамата разговаряха една-две минути. Предположих, че Алан се оплаква. След това той продължи към тоалетната. После се върна обратно на масата и приключихме с вечерята.

— Предполагам, че не можеш да ми опишеш този сервитьор? Разбра ли как се казва?

На този етап не разполагах с кой знае какво, но ми се струваше, че в онази вечер, в която Алан се беше срещнал с Чарлс, е станало нещо. На онази маса се пресичаха много различни нишки на разказа. В същия момент, когато Алан беше предал своя ръкопис, нещо го беше ядосало и той беше станал войнствен. Беше започнал да се държи необичайно, като беше станал от масата, за да се оплаква на някакъв сервитьор заради инцидент, който нямаше нищо общо с него.

От ръкописа липсваха страници, а два дни по-късно беше намерил смъртта си. Не казах нищо на Чарлс. Знаех какво ще ми каже: че си губя времето. Но по-късно същия следобед отидох до частния клуб към ресторанта и се заех да ги убеждавам да ме пуснат вътре.

Оказа се, че няма да е толкова трудно. Рецепционистката ми каза, че от полицията са идвали в клуба едва предния ден, за да ги разпитват за поведението и настроението на Алан. А аз му бях редактор. И Чарлс Клоувър ми беше приятел. Естествено, че можеше да вляза. Заведоха ме в ресторанта на втория етаж. Нямаше никой, а масите бяха подредени за вечеря. Рецепционистката ми беше казала името на сервитьора, който беше изпуснал чиниите в онази петъчна вечер, и когато влязох в ресторанта, той ме чакаше до вратата.