Ханибал - врагът на Рим
- Автор: Кейн Бен
- Серия: Ханибал #1
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546559074
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Ханибал - врагът на Рим». Краткое содержание книги:
След известно време се размърда. Колкото и да не му се искаше, време беше да провери стражата. Освен това появата му щеше да повдигне духа на войниците. Отметна одеялата, сложи си второ наметало и уви шал около главата си. Докато развързваше каишките на платнището, в палатката нахлу порив на леден вятър. Сафон трепна, преди да се насили да излезе. Двама либийци стояха на пост до входа. Потопена в катран факла, закрепена върху малка купчина камъни, хвърляше слаба светлина около тях.
Двамата застанаха мирно, когато го видяха.
— Командире — промърмориха с посинели от студ устни.
— Нещо за докладване?
— Не, командире.
— Голям студ, а?
— Да, командире — отвърна по-близкият и се преви, понеже го налегна пристъп на кашлица.
— Извинявай, командире — нервно каза другарят му. — Не може да се сдържа.
— Няма нищо — раздразнено отвърна Сафон. Погледна първия войник, който бършеше кървава храчка от устните си. Ходещ мъртвец. Внезапно изпита съжаление към него. — Вкарай го вътре при мангала. Да опита да се стопли. Можете да останете там, докато се върна от обиколката.
Потресен, вторият либиец замърмори благодарности. Сафон взе факлата и тръгна в мрака. Нямаше да го има само четвърт час, но и това време можеше да предложи известно облекчение на болния войник. Напуканите му устни се извиха в кисела усмивка. Помисли си, че се размеква като Бостар.
Не беше виждал брат си от разправията им заради пленените воконти. Лично той нямаше нищо против това положение.
Като стъпваше много внимателно по ледената земя, Сафон тръгна покрай палатките на войниците си. Погледна двата слона, които бяха останали с авангарда по нареждане на Ханибал. Нещастните животни стояха едно до друго и се мъчеха да се топлят взаимно. Сафон съжали дори тях. Скоро стигна първите стражи, които стояха на двеста крачки от палатката му — там, където бяха принудени да спрат за през нощта. Никакъв огън не можеше да издържи на жестокия навяващ сняг вятър от върховете. За да не измрат всичките му войници от измръзване, Сафон беше наредил смените им да се съкратят само на един час. Въпреки това губеше хора всяка нощ.
— Видяхте ли нещо? — извика той на дежурния офицер.
— Не, командире! Дори демоните са в леглата си тази нощ!
— Добре. Свободно. — Доволен от опита за хумор на офицера, Сафон тръгна обратно. Оставаше му само да провери стражите в края на фалангата, след което можеше да се прибере. Докато се взираше в сумрака, с изненада видя как някаква фигура се появява зад най-далечната палатка. Намръщи се. Отвесната скала се намираше на двайсетина крачки от палатките, но вятърът беше толкова силен, че лесно можеше да отнесе човек в пропастта. На няколко пъти го беше виждал да се случва. Затова всички вървяха между палатките, а не покрай тях. Човекът носеше факла, което означаваше, че не е враг. И въпреки това вървеше по най-опасния път покрай фалангата му. Защо? Да не би да криеше нещо?
— Хей! — извика Сафон. — Стой!
Войникът спря и вятърът смъкна качулката на наметалото му.
— Сафон?
— Бостар? — изуми се Сафон.
— Да — отвърна брат му. — Може ли да поговорим?
Сафон залитна от особено силен порив на вятъра. С ужас видя как той блъсна неподготвения Бостар отстрани и го събори на едно коляно. Докато брат му се мъчеше да се изправи, нов порив го понесе назад към мрака.
Сафон не можеше да повярва на очите си. Втурна се към ръба на пропастта и с изумление видя брат си, вкопчил се отчаяно в стърчащ клон на залинял храст на няколко стъпки под него.
— Помогни ми! — извика Бостар.
Сафон го загледа мълчаливо. „Защо да го правя? — запита се той. — Каква полза имам?“
— Какво чакаш? — Гласът на Бостар трепна. — Проклетият клон няма да издържи! — Погледна брат си в очите и пребледня. — Искаш да умра, нали? За да си доволен. Както беше доволен, когато Ханон се изгуби.
Сафон замръзна, обхванат от чувство за вина. Откъде Бостар можеше да знае това? Продължи да стои, без да предприема нищо.
Клонът се сцепи.
— Майната ти! — изкрещя Бостар. Пусна лявата си ръка и се хвърли напред, като търсеше къде да се хване. Само след миг тежестта на тялото му щеше да го повлече към бездната. Бостар ясно осъзнаваше това и трескаво се мъчеше да напипа някаква опора на каменистата ледена земя. Не успя. С отчаян вик започна да се плъзга назад.